Когато става въпрос за приключения като това, винаги се сещаме за филма на Стивън Спилбърг „Индиана Джоунс: Похитителите на изчезналия кивот“. В случая темата е буквално същата и разказва за търсене, направено от група американски вюъри под ръководството на Ед Деймс. Разследването е проведено на два пъти – през 1981 г. и 2009 г., а случаят е описан в отделна глава на неговата единствена до момента книга¹. Макар да не са публикувани каквито и да е извадки от RV сесии, това по никакъв начин не вреди на възприемането и адекватното разбиране на материала, тъй като описанията са директни и недвусмислени.

В следващите редове Ви представяме текста от книгата с някои несъществени съкращения на странични за темата истории.

 ***

Видяхме края на света.²

Видяхме го през очите на хората, които са го преживели.

Било е време на неописуем ужас, огнена буря от кръв и болка, масово клане на млади и стари, богати и бедни, разруха на домове, магазини, храмове. Стихия на унищожението, насочена срещу хората на вярата.

Наблюдавахме падането на един свещен град, осъден на разрушаване от един от най–безмилостните режими в историята. Империя, подкрепена от военна машина, несравнима с бруталната си ефективност. Беше есен.

Не беше кошмар, нито пророчество за Армагедон. Тези ужасяващи картини бяха резултат от желанието ми RV екипът да отдъхне малко, да се разсее и да се забавлява. Излишно е да казвам, че не се получи така.

Идеята ми за разтоварваща сесия се изразяваше в това да направим т.нар. тематично търсене (topical search) – свободно изследване на цел, която не сме сигурни, че съществува. Това е нещо, което обичайно не занимава мислите на хората, нещо, описано в древните легенди или митовете. Исках да предложа развлечение на хората в екипа, които бяха изморени от монотонността на това, с което се занимавахме.³ В експерименталната психология е добре известно, че новостта действа като стимул, който да ви измъкне от депресията. В момента, в който делфинът се събуди, той започва незабавно да проучва всичко ново в заобикалящата го среда. Ако нещо неочаквано е нарушило рутината, той иска да го изследва, той трябва да го изследва. Същото е и с RV. След като ден след ден работим цели от един и същи клас, умът ни изпада в досада – една потискаща скука, подсилваща отегчението от всичко. Няма значение колко вълнуваща може да е целта, ако знаете, че тя ще е свързана с последната, която сте правили. Така работата се превръща в истинска борба. RV екипът отчаяно се нуждаеше от почивка. Последната ни мисия беше разтърсваща.

Току–що бяхме информирали властите за скандалния международен терорист Илич Рамирес Санчес, по-познат като Карлос Чакала. Тъй като работихме тясно с контраразузнаването и информацията е с чувствителен характер, не мога да разкажа повече за случая, освен че ние помогнахме да се разкрие централната роля на г-н Санчес в отвличането на американския бригаден генерал Джеймс Дозиър и насочихме властите към неговото спасяване.⁴ Бяха нужни месеци усилена RV работа, за да проследим Чакала – поредица от изтощителни сесии, преглеждане на данните, потвърждаване, после отново сесии. След като Чакала беше осъден за убийство в Париж, екипът ми можеше да се отдаде на почивка. Бяха си заслужили нещо свежо и различно, което да ги разведри. За щастие, на мен не ми липсваха идеи за забавление.

Планът ми беше да дам на двама от най–добрите си вюъри толкова далечна от ежедневните ни мисли цел, че самият акт на работата по нея да ги откъсне от мисиите, по които влагахме всичките си усилия. Шарлийн Шуфелт и Мел Райли имаха нужда от почивка и аз щях да им я осигуря по един или друг начин. Целта, която избрах, беше перфектна – легенда, която може да ангажира вниманието напълно.

Избрах Ковчега на завета.⁵

Това, което знаех за кивота, не беше много. Семейството ми не беше от тези, които ходят на църква, а изучаването на Библията не беше включено в учебната програма на офицерите в колежа. Подобно на много други хора, чух за първи път за него, когато Стивън Спилбърг направи световноизвестния си приключенски филм „Индиана Джоунс: Похитителите на изчезналия кивот“ през 1981 г. Изглеждаше забавно – обект с голяма сила, почитан от еврейския народ, който, след като е откраднат от нацистки бандити, изпепелява злите си похитители с помощта на свирепи небесни духове, натоварени със задачата да го пазят. Едва по-късно научих значението на кивота като свещена реликва и източник на една от най–големите неразгадани мистерии на човечеството.

Старият завет гласи, че кивотът е изработен от Моисей в подножието на Синайската планина около 1250 г. пр.н.е., за да съхранява двете каменни плочи, на които са изписани десетте божи заповеди. Подобно на обикновен дървен сандък, той бил с приблизителни размери 1,20 м на 0,70 м. Отвън и отвътре бил покрит с най–чисто злато. В ъглите му имало четири златни халки, през които минавали две пръчки, чрез които е бил носен. Тези лостове трябвало да останат в халките дори когато кивотът бил поставен в специална камера в Соломоновия храм в Йерусалим. Върху капака му били разположени изваяните фигури на два златни херувима – коленичили един срещу друг с разперени крилe, които изцяло покривали страните на мистичния сандък. Само най–високопоставените свещеници можели да се доближат до кивота. За другите това означавало сигурна смърт. Кивотът олицетворявал присъствието на Бог на земята, директна връзка с небето.

В продължение на 200 години кивотът носел победа след победа. Влизайки в битка, духовниците на Израел го държали високо вдигнат и смазвали враговете пред тях. Описван като „светлина и огън“, той можел да причини тежки изгаряния, да спре реките, да опустоши градове и армии. Той бил неудържима сила, която можела да действа по различен начин – като оръжие с фокусиран лъч, като отровно биологично вещество, като тактическо ядрено устройство, като божествена огнехвъргачка, която изпепелявала всички и всичко по пътя си. Последното се случвало дори със свещеници, които били небрежни при боравенето с него. Някои твърдят, че имало верига, прикрепена към глезените на свещениците, с която бивали издърпвани далеч от кивота, ако се наложи. В случай че останело нещо за издърпване.

Кивотът изчезва след разрушаването на Втория храм⁶ от римляните, предизвикани от еврейски бунт срещу управлението на Рим в Светите земи. Тъй като са били в нападение, можете да се обзаложите, че имперските легиони не са пропуснали възможността да разграбят огромните богатства, положени в краката им. Имало е диви грабежи и убийства. Така кивотът изчезва от историята.

В днешно време различни хора и професионални археолози кръстосват планетата, подобно на Индиана Джоунс, за да търсят свещената реликва, макар съществуването ѝ никога да не е доказано. Докато подготвях RV екипа за наблюдение на целта, нямах никакво намерение да доказвам исторически факти. Целта ми беше да им дам една релаксираща сесия, по време на която да се забавляват. Не очаквах някой да намери отдавана изгубения кивот. Но нямаше да е лошо, ако стане така.

Както винаги вюърите не получиха нищо друго от мен, освен координатите на целта и инструкция, че това е тематично търсене – мистерия, която трябва да бъде разгадана. Казах им да отидат в колективния ум⁷, да видят какви данни има за целта в минало, настояще и бъдеще време. Да правят каквото искат.

–     Добре – каза Шарлийн. – Само се надявам този път да си избрал нещо по-добро от това кой е погребан в гроба на Елвис или как изглежда бъбрекът на Мадона.

–     Обичам да ви предлагам широка гама от цели – отвърнах ѝ аз.

Мел Райли се усмихна:

–     Наистина се забавлявах с последната такава цел.

Тогава възложих на екипа да открият Екскалибур – легендарния меч, който крал Артур издърпва от камъка, което го поставя на трона на Великобритания. Мел беше този, който го намери. Той скицира наклонена линия по време на сесията си, усещайки ронлив обект с мътен червеникав цвят. По-късно разбрахме, че това е истинският меч, скрит в езеро някъде във Великобритания. Мечът е нащърбен и окислен до ръждивочервено от престоя си с векове в студената и леко солена вода. Добра работа от страна на Мел.

Тогава нямахме много време да се радваме на откритието, защото излезе нещо спешно. Сега това се случваше отново. В един момент гледах екипа си, който се подготвяше за тренировъчна сесия, а в следващия изведнъж всичко се промени. Цветът от лицето на Шарлийн изчезна. Тя плесна с ръце, изправи гръб и дишането й се учести. Попитах я дали е добре, но изглежда тя не ме чуваше.

–     Един момент – каза тя.

–     Какво? Какво има?

–     Нещо, направено от метал, лъскаво, гладко и хладно, с цвят на кестен. Бронзово. Врата, толкова огромна, че не могат да я отворят цял взвод мъже. Но все пак се отваря.

–     Как?

–     Отваря се сама.

Замълчах, за да видя накъде ще ни отведе това.

–     Вратите не се отварят сами – казах. – Как се отваря?

Шарлийн отново не ме чу. Вниманието ѝ беше привлечено от нещо, а промяната в изражението ѝ беше драматична.

–     Глас – промълви тя. – Глас като хиляди тръби. Идва отгоре, идва отвсякъде, по едно и също време. Казва нещо... Казва: „Тръгваме си“.

Шарлийн направи гримаса и покри ушите си.

–     Гласът. Толкова е силен, почти оглушителен.

Мел влезе в действие. Той също беше блед и тревожен. Звучеше разтърсен. И ето така, моят план да си починат беше провален. Не ми харесваше какво се случва, но в същото време бях като омагьосан.

–    Там има група мъже – каза Мел. – Не мога да разпозная с какво са облечени, но изглежда е нещо като униформа. Те са длъжностни лица. Стоят сами в огромен вътрешен двор. Има облаци, но не са земни – твърде масивни са и се движат твърде бързо. Сюрреалистично е. Един от мъжете пада на колене. Моли се. Тези мъже са свещеници.

–     Какви свещеници?

–     Не знам от коя религия.

–     Християни ли са?

–     Не. От друго време са.

–     Какво има извън вътрешния двор? – попитах аз.

Мел се втренчи в пода. Дълъг и измъчен поглед.

–     Всичко е част от една структура – продължи той. Красива сграда, издигаща се на един хълм, заобиколен от четири кули и високи бели скали. От една от кулите излиза пешеходен път. Има места за измиване преди да се влезе в главната постройка. До входа има камъни с релефи, изобразяващи гроздови листа. Оттук са минали много хора.

–     Можеш ли да ми го скицираш?

Мел взе писалката и направи невероятна скица на нещо, което би могло да бъде единствено библейския Втори храм в Йерусалим. Разпознах го по рисунките, които бях изровил, когато избирах тази тренировъчна цел. Това беше Йерусалим отпреди две хилядолетия. Градът, в който е бил съхраняван Ковчегът на завета.

Мел разкопча горното копче на ризата си.

–     Огън бушува вътре в сградата и по улиците. Горещо ми е, усещам го – каза той, избърсвайки потта от челото си. – Надушвам горяща плът, ужасно е.

–     Хората тичат в паника около сградата – каза Шарлийн. – Сякаш целият град е бойно поле. Има тела, натрупани на купчини по стъпалата на сградата. Някои още стискат мечове в ръцете си. Това са някакви бойци. Мъртви бойци.

–     Кой им причинява това?

–     Войници. Някои носят метални брони, други са облечени в кожени дрехи. Те убиват всички, които видят: мъже, жени и деца – за тях няма значение. Крадат всичко, до което се докопат. Някои са пияни.

–     Един от свещениците, възрастен мъж с дълга бяла брада и облечен изцяло в бели дрехи, говори с един от войниците – каза Мел. – Старецът ми прилича на Моисей, като една от онези статуи в Рим. Войникът е офицер, облечен е по-добре от останалите. Той е командирът. Носи червена туника, държи се арогантно и се присмива на стареца.

–     Те се пазарят – каза Шарлийн учудено. – По средата на всичко това те се пазарят. Сякаш са на пазара за килими.

Беше отвъд разбирането ми как тя знаеше това, но скицата, която рисуваше, говореше за сделка. Знаех обаче, че ако аз гледах как всичко, което ми е скъпо, бива унищожавано и можех да направя нещо, щях да го направя. Щях да сключа сделка с дявола, за да спася семейството си. Това, което видя Шарлийн, имаше смисъл. Най–доброто ми предположение беше, че високопоставен свещеник преговаря с мъжа, който е отговорен за разрушаването на храма му. Още не бях сигурен какво има да му предложи. Офицерът се смееше, защото знаеше, че има надмощие и може да получи каквото иска. Това ми напомни как Хитлер танцува джига след капитулацията на Франция пред същия вагон, в който Германия е подписала примирието през 1918 г., слагащо край на Първата световна война. Надутият тиранин пребива момче с очила. Мразя тираните.

–     Старецът кима, изглежда са се разбрали нещо – каза Шарлийн. – Той води войниците някъде.

–     Къде? – попитах аз, надявайки се да е при кивота. – Продължи с тях и опитай да усетиш къде отиват и защо.

Шарлийн се замисли и се придвижи няколко момента напред във времето.

–     Не знам какво казаха, но в съзнанието ми изникна образ – размазан, но въпреки това ярък. Злато. Това, което виждам, е злато, много злато. Купи, чинии, подноси, рогове и бижута, свещници – всичко, направено от злато. Изискани дрехи и подправки, сребро, екзотични неща.

–     Те слизат надолу по каменни стъпала – каза Мел. – Това е тайно място, само възрастният мъж знае къде е. Той води офицера в някакво подземие. Там има толкова много злато, виждам го да блести пред мен.

–     Пещера ли е?

–     Да, като пещера или тунел под сградата. Старецът в бели дрехи ги води до съкровище, скрито под сградата. Огромно съкровище. Сигурно има тонове.

Не можах да се сдържа. Трябваше да пренеса това на друго ниво, да задам конкретни въпроси, да получа конкретна информация, дори това да означаваше да ги насоча.

–     Виждате ли голям сандък с размери около 1,20 м на 0,70 м? – попитах.

–     Да. Откъде знаеш? – попита Мел. – Отгоре му има две малки златни фигури с крила.

–     Като ангели?

–     Да, приличат на ангели – отговори Мел. – С разтворени над сандъка криле, сякаш го пазят.

–     И това ли вземат?

–     Какво имаш предвид?

–     Войниците – уточних. – Те крадат ли този сандък?

–     Не знам. Чакай. Да, вземат го. Не… не съм сигурен. Образът изчезва, нещо ми пречи да го видя.

–     Какво ти пречи?

Мел се бореше да фокусира картината, опитвайки се да съчетае две реалности, случващи се едновременно.

–     Няма да повярваш – каза той накрая. – Това е нещо като огромна ръка, покриваща обектив на камера. Не виждам сандъка от нея. Изгубих го.

–     Какво е това? – попита Шарлийн. Тя също беше видяла ръката. – Не е човешка, не е възможно.

Ръка. Познавах този символ добре. Символ от сънищата, който се срещаше често по света. Познат е като хамса в исляма, хамеш на иврит, хумса за индусите. Това е древен символ, използван за благославяне и защита срещу нещастие, паранормална защита от злото. Тръпки ме побиха от мисълта за някаква всемогъща ръка, която ни пречи да видим кивота точно когато най–накрая го бяхме намерили. Но дали не го правеше за наше собствено добро? И в двата варианта беше плашещо.

–     Чакай, отмества се – каза Шарлийн.

–     Ръката вече я няма – съгласи се Мел. – Аз съм на някакво друго място.

–     Какво става сега? – попитах.

–     Отново усещам тази смрад на горящи тела – каза Шарлийн. – Мъртъвци и умиращи хора. Не мога да издържа това повече 

–     Добре – съгласих се аз. – Нека продължим напред във времето. Следвайте съкровището. Къде е цялото това злато днес?

Зачаках. Шарлийн и Мел трябваше да се отърсят от смъртта на цял един град с хора, преди да продължат напред. Сега те бяха изгубени на едно обширно и странно място, потънали в далечен мисловен пейзаж на насилие и заплашителни сенки. Нямаше да е лесно, но исках да стигнем докрай. Те видяха кивота и после го изгубиха. Щеше да е престъпление срещу историята да не опитаме отново.

Шарлийн се обади първа.

–     Вода – каза тя. – Навсякъде около мен има вода. Намирам се до морето, на брега. Вълните се плискат в краката ми. Водата е топла, прекрасно е. Нощта е тъмна, няма светлини. Усещам, че имам работа, която трябва да свърша тук. Всъщност работя тук.

–     Аз също – присъедини се Мел. – Усещам същото нещо. Радвам се, че съм тук, че съм жив. В далечината мога да видя пламъците, които се издигат от града. Цялото място гори, сякаш гледам ада. Много се радвам, че съм близо до вода.

–     Какво друго има около вас?

–     Отново виждам войниците – отговори Шарлийн. – Те си проправят път надолу към плажа. Тихо се промъкват извън града през задната порта под прикритието на нощта. Не носят факли и нищо не осветява пътя им, идват в пълна тайна. Стотици са.

–     Къде отиват?

–     Където ние работим, разбира се – отвърна Мел с лека усмивка. – На пристанището има каруци, коне и няколко кораба. Хора като мен товарят това, което войниците са откраднали. Не ни молят, заповядват ни и ни мушкат с мечове.

–     Да. Аз влача тежки кошове, пълни с коприна и зърно, към трюмовете на кораба и върху количките – каза Шарлийн. – Нямат край, толкова са много. Тежат и гърбът ме боли.

–     Въздухът не помръдва, няма вятър. Чудесна вечер за извършване на обир – допълни Мел. – Тези момчета знаят какво правят. Не за първи път плячкосват някое място. Истински професионалисти са.

–     Нещо се случва – каза Шарлийн.

–     Всички спират – допълни Мел.

–     Защо?

–     Към плажа се приближават мъже, облечени като свещениците, които видяхме по-рано – отговори Шарлийн. – Старецът с дългата брада е начело. Изглежда ужасно. Той ги наблюдава как товарят сандъци със златни и сребърни предмети. Очите му са червени и плаче. Всички те плачат.

Мел видя още:

–     Излиза дим от металните съдове, които носят свещениците – каза той. – Те люлеят малки съдове с тамян, докато вървят към най–големия кораб. Това е някакъв вид религиозна процесия.

–     Златото не е само под формата на бижута – добави Шарлийн. – Това са нещата, за които старецът се е спазарил. Сделката, която сключиха по-рано.

–     А сандъкът? – попитах аз. – Сандъкът с ангелите?

–     Не знам – отговори Шарлийн. – Предполагам, че е на кораба.

–     Не предполагай – казах ѝ аз и погледнах Мел. Той поклати глава разочарован.

–     Съжалявам, шефе, не виждам нищо за него.

–     Шарлийн?

–     И аз. Все още нищо – отвърна тя.

Замълчах. Знаех, че ги притискам, но трябваше да разбера къде е кивотът. Мислех бързо. Трябваше да съм креативен, за да не изпусна този момент. Може никога повече да нямаме такава възможност.

–     Придвижете се напред във времето, където и да ви отведе. Не поглеждайте назад по никаква причина – дадох им инструкции аз. – Златният сандък е вашата цел. Намерете го.

Обърнах се към Шарлийн. Тя сви рамене – нямаше нищо. Но при Мел се появи.

–     Не съм съвсем сигурен къде във времето се намирам – каза той. – Но е горещо и сухо, песъчливо, прашно, има сухи речни корита навсякъде наоколо. Виждам каньони и много следи от ерозия. Това е отдалечено място, няма нищо наоколо. Само скали и дерета.

–     А някакви пещери?

–     Да, всъщност има, сега като го казваш. Виждам пещера или може би изоставена мина. Не е на нивото на земята или на върха на скалата, а някъде по средата. Това е доста голямо тъмно и хладно пространство. Виждам сандъка. Виждам го.

–     Същия златен сандък?

–     Не съм сигурен. Нищо не подсказва да има злато по него. Това е дърво, нищо по-специално. Усещам, че по някое време нещо го е обграждало, някаква завеса, както при леглата с балдахин и завеси от всяка страна.

–     И няма златно покритие?

–     Някога може да е имало, но сега няма цвят. Не долавям нищо ценно. Състоянието му не е добро. Ако го видиш днес, няма да го разпознаеш като сандъка, който видяхме преди. Трудно би казал, че са едно и също нещо.

–     Къде се намира?

–     Не е лесно достъпно нито отгоре, нито отдолу.

–     Къде… къде?

Шарлийн и Мел ме погледнаха едновременно, изненадани от изблика ми. Знаех, че се държа като обсебен. Бях обсебен.

–     Това е просто предположение, капитане – каза Мел. – Но ако трябва да посоча място, бих казал, че е някъде в пустинята на Близкия изток.

–     Защо точно Близкия изток?

–     Е, не е в Аризона. Това е Близкият изток, не знам защо.

–     В Израел ли си?

–     Може би. Или по границата с Йордания.

–     И?

 Мел скърши ръце, мислейки. Искаше да ми даде това, което желаех, но отново имаше стена. RV прегаряне. И двамата бяха извън строя, нямаше какво повече да дадат. Ако ги натиснех още, можеше да повлияе на представянето им в следващата ни мисия, а това не можех да си позволя. Трябваше да оставя търсенето на кивота засега. Мразя да признавам поражение, но беше свършено – нямаше какво повече да се извлече. Мел и Шарлийн станаха от столовете и излязоха, без да кажат нито дума. Те нямаха представа какво търся, но никога нямаше да забравят емоционалното въздействие от това, което видяха. Чух Мел да си мърмори нещо, докато вървеше.

Забавната сесия приключи.

Никой не се смя.

  

Времето се движи по странни начини, ако се вгледате по-внимателно в него. Колекция от откъслечни звуци, фрагменти от изображения, въртящи се късчета от лица, места и  неща. Понякога самият акт на запомнянето се превръща в убежище, в място на спокойствие. Друг път може да те подлуди.

Бях у дома си в Сакраменто, възстановявайки се от частното парти, което ми бяха устроили приятели предната вечер по случай 60–ия ми рожден ден. Те очевидно мислеха, че да си на 60 е нещо специално, но за мен означаваше само повече болки. Но бях благодарен за едно – един конкретен спомен избледняваше. С напредване на възрастта умът става по-селективен, позволявайки да си избирате какво искате да запомните. Аз имах богат избор.

 

В моята дневна имаше елементарни неща: радиатор, няколко стари военни одеяла, с които не можах да се разделя, когато се пенсионирах, сгъната дъска за гладене, подпряна на прозореца, няколко плаката и предмети, които почитатели ми бяха изпратили през годините. Любими ми бяха пожълтелите снимки на старото RV звено, което беше разпуснато и закрито. Този ден ми правеха впечатление повече неща от обикновено. Може би това имаше нещо общо с навършването на 60–те, не знам. Валеше. Запалих огън в камината, на печката се вареше чай и радиото свиреше. Всички удобства на калифорнийския живот през 2009  г.

Не можах да се настаня твърде удобно обаче. Трябваше да се облека и да се отправя към хотел „Холидей ин“ до летището, където моят екип от MIA⁸ щеше да ме чака. Те бяха дошли в града, за да ми помогнат по случая с Танджина Хюсеин – изчезналото от района на Детройт момиче от Бангладеш. Когато чух за нея, публикувах координати в моя сайт под наименованието „Проект Златно око“ и хората ми се присъединиха към мен седмица по-късно. Случаят ни грабна, както всички случаи на изчезнали или отвлечени деца. Ние никога не обръщаме гръб на децата.

Казват, че в Калифорния не вали много, но това, което пропускат, е, че когато започне, не спира. Чух по радиото, че летището временно отменя или забавя всички вътрешни и международни полети от Сакраменто. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, пороят беше на моя страна. Беше като знак от Господ. Моят екип щеше да остане малко повече тук, което беше идеално за това, което си бях наумил. Исках да разгледат един отдавна замразен случай. Те щяха да се изсмеят, ако им кажех какъв е, което впрочем не бих направил. Вместо това щях да им кажа, че това е тренировъчна цел, тематично търсене, което искам да направят преди да си тръгнат. Нямаше да отнеме много време, не и толкова, колкото ми отне на мен да преразгледам случая, който беше замразен от 30 години.

Исках да намерят Ковчега на завета.

Заради работата ни по изчезването на Хюсеин, екипът щеше да е в пълна готовност като добре смазана машина. Търсенето на Танджина беше сложно – два дни непрекъснати RV сесии, но на този етап беше приключило. Желанието ми да намеря кивота обаче не беше. Така и не успях да го избия от ума си. Надеждата ми бе, че накрая с помощта на моя екип от MIA щяхме да затворим тази страница.

Много неща се бяха случили, откакто заедно с военното RV звено проследихме местоположението на кивота през 1981 г. Бяха публикувани редица книги на тази тема. Много теории се разпространяваха от хора, които твърдяха, че имат ключа към местоположението на кивота. Нищо чудно, предвид огромната финансова награда, която чакаше тези, които го намерят. Книгите се продаваха като топъл хляб и Стивън Спилбърг може да ви каже от първа ръка, че възвръщането на интереса към най–търсения артефакт в историята означава първо място в боксофиса. Кивотът влияеше добре на бизнеса.

Една от теориите твърди, че древният сандък се намира в църквата „Св. Мария от Цион“ в град Аксум, Етиопия – мястото, където са били короновани императорите в Африка. Предполага се, че кивотът почива в тайно отделение на стария параклис, охранявано от избран свещеник, който бди над светата реликва от 7–годишна възраст до деня на смъртта си. Ето това се казва охрана.

Историята разказва, че кивотът е изнесен нелегално от Йерусалим в Етиопия от крал Менелик I – прочутия син на Савската царица и цар Соломон. Проблемът с тази приказка е, че никой никога не е бил допуснат да види кивота, освен избрания свещеник, и няма абсолютно никакви записи за тази легенда в етиопската история до края на 13 век. Историята просто не звучи достоверно.

Някои експерти в Израел смятат, че кивотът е твърде ценен, за да бъде съхраняван там и е претопен заради златото си от тези, които са го откраднали. Други спекулират, че Ватиканът го е укрил, след като римляните са плячкосали Йерусалим, а по-късно е попаднал в ръцете на католическата цвърква. Папата и Ватиканът разпалено отричат обвинението, заявявайки за протокола, че в техните архиви няма доказателство, че съкровището е било в Рим от Средновековието насам. Иди спори с папата.

Много евреи смятат, че що се отнася до кивота, всички пътища водят обратно към Йерусалим и той никога не си е тръгвал оттам. На 7 юни 1967 г. израелските войски отново превземат Стария град в Шестдневната война.⁹ Западната стена на разрушения Втори храм отново е в ръцете на евреите, а те са нетърпеливи да започнат разкопки. Археолозите разравят в дълбочина откритите части на стената, погребани от две хиляди години, където вярвали, че в края на портата ще открият тайна стая, в която се намира кивотът. Не всички разкопки били извършени законно и избухнала свада между палестинците, решени да защитят своята почитана джамия „Ал–акса“, построена върху руините на храма, и евреите, заклели се да върнат кивота на законните му собственици. Тогава израелската полиция запечатала за постоянно прохода към Хълма и това било всичко. Ако кивотът е там, той ще трябва да изчака да бъде открит, докато лесно избухливата политическа обстановка в региона се успокои. Никой няма да има толкова време.

Може би най–добрата скорошна история е и тази, която ми е най–интересна – историята, която проследява парите. В този сценарий, представен от д–р Шон Кингсли, археолог и историк, в центъра на търсенето вече не е Ковчегът на завета, а по-скоро други предмети, откраднати от римския император Веспасиан и неговия син Тит. Това са златен свещник със седем разклонения за свещи или менора, който е един от най–древните символи за евреите, комплект сребърни тръби за известяване пристигането на месията и множество други безценни библейски предмети. Времевата линия на тази теория следва бурната история на кивота през повече от пет хиляди години и управлението на четири различни цивилизации – от Ватикана през вандалския дворец в Картаген,  до хиподрума в Константинопол и накрая дивата пустиня на Юдея, където според разказа на Кингсли днес лежат съкровищата на Втория храм. Твърди се, че новият им дом е в християнски манастир.

Що се отнася до кивота, в тази хипотеза не се прави предположение къде може да се намира той, но не се и отрича да е заровен на същото място, а именно: лабиринтът от пещери и тунели под изолиран гръцки православен манастир, наречен „Св. Теодосий“.

Първоначално манастирът се е славел като мястото, в което са спали тримата влъхви, след като посетили младенеца Исус. И по-конкретно – Модест, който бил патриарх на православната църква в Йерусалим по това време, се оказва отговорен за скъпоценната плячка на храма, когато персийската армия нахлува в Светите земи. Без да има как да избяга с тях, той ги отнася далеч от църквата на Божи гроб и ги скрива в пещерите под „Св. Теодосий“. Модест не е знаел, че мюсюлманските орди скоро ще превземат и този манастир. Персийците избили всички, изпречили се пред мечовете им, и сринали църквата със земята. По-късно тя е възстановена под покровителството на гърците, но подземните пещери са останали такива, каквито са били преди клането. Тук свършва следата на парите и започва мистерията.

Може би съкровищата на Втория храм са там, а може би не. Но има едно сигурно нещо, едно солидно доказателство, което не може да се отрече. Мраморната триумфална арка на Тит в близост до Римския форум отбелязва превземането и плячкосването на Йерусалим и на нея ясно се вижда златната менора със седемте разклонения и двойката сребърни тръби, които биват носени по тесните улици. Парите, събрани от цялото това злато, помагат за построяването на огромния римски колизеум и финансирането на техните дивашки игри в  Циркус Максимус¹⁰. Това е факт, запечатан на камъка, за да го видят всички идни поколения. 

„Св. Теодосий“ е друг въпрос. Това, което видяхме при RV сесиите преди десетилетия, много приличаше на него, така че оттам щяхме да започнем нашето търсене днес. Вярвах, че ще намерим кивота в подземията на този манастир, на 11,2 км северно от Витлеем в оспорвания Западен бряг на Израел. Моят екип от MIA щеше да се справи с тежката работа по този въпрос. Само че те още не го знаеха.

Навън все още валеше пороен дъжд, когато спрях на паркинга пред „Холидей ин“. Силен вятър събаряше листата от дърветата и ги помиташе от улиците. Вдигнах яката си и се забързах към лобито, което беше съвсем празно. Пиколото се втурна към мен със зачервено лице. Беше силно развълнуван от по-ранното присъствие на пожарникарите, които бяха извадили горящ диван от сградата срещу хотела. Бях единственият клиент за деня и предполагам, че инцидентът с дивана беше център на живота му в момента. Въпреки че е седалище на щатското управление в Калифорния, Сакраменто е като малко градче. Беше жалко и мило едновременно.

Влязох в конферентната зала, където хората от моята агенция търпеливо чакаха. Почти никога не закъснявам, но тази буря беше наистина сериозна, а калифорнийските шофьори са пословични с незнанието си как да се справят, когато вали. Те просто не разбират дъжда.

Не всички от MIA успяха да дойдат тук за разследването, свързано с Танджина Хюсеин. Но пък тези, които бяха тук, бяха сред най–добрите вюъри, които съм обучавал. Всички те работиха по случая с изчезването на Кристина Уайт и дузина други случаи с изчезнали деца. Тук бяха Брент Милър, Алекс Дичиара и Доун Столц – всички изтощени и нетърпеливи да се качат на самолета за дома. Те бяха наясно, че бурята ще забави полетите им, така че имаше предостатъчно време да разпуснат и обсъдим някои въпроси. Когато невинно им предложих да направят едно тематично търсене за тренировка, те с радост приеха идеята. Нямаше значение каква е целта, стига да работят с мен. Това беше една посветена група.

Щяхме да използваме конферентната зала, макар да чувах от време на време суматохата отвън. Повечето време бяхме сами и беше тихо. Дадох им координатите, без да им казвам, че търсим кивота. Координатите бяха връзка към информацията, която Мел Райли предостави толкова отдавна. Ключът тук беше пясъчната пустиня, отдалечеността на мястото, скалите и деретата, които той усети. Детайлите изобразяваха кивота, разположен в нещо като изоставена мина – място, до което се стига трудно, ако не знаеш къде да търсиш, като тайна пещера под манастир.

Заданието, което използвах, беше „Ковчегът на завета/Сега“.

Започнахме.

–     Кажете ми какво виждате – подех аз.

Те се усмихнаха. Тези думи бяха познати и успокояващи, като да чуеш името на любим човек, когато си далече от дома.

–     Намирам се на някакво отдалечено място – каза Брент. – Песъчливо, каменисто, мирише на кремък. Пустиня, но по-различна от тези, които съм виждал. Мирише на древност, ако в това има някакъв смисъл.

–     Продължавай.

–     Усещам нещо подобно – каза Доун. – Див район с дълбоки дерета. Ако направиш грешна стъпка, ще ти е последна. Аз съм на ръба на някаква много страшна пропаст.

–     Мястото е безлюдно, но има нещо духовно в него – каза Алекс. Това беше странен коментар от човек, който беше бивш борец. – Изглежда като пейзаж от филма „Десетте Божи заповеди“¹¹ и очаквам Чарлтън Хестън да мине с пръчка в ръце.

–     Казваш, че това е библейска страна.

–     Да. Под мен има голяма равнина и докато се изкачвам нагоре мога да зърна море през проломите на скалите. Искри в синьо, наистина е красиво. Може би Хестън ще раздели водите с пръчката си. Все пак той играе Моисей. И винаги ще си остане Моисей за мен.

Алекс не знаеше, но това, което виждаше, най–вероятно беше Мъртво море и равнините на Йордания. Определено бяхме хванали следата. Но трябваше да продължим към мястото, където можеше да е кивотът. Беше възможно бурята да утихне всеки момент и трябваше да прекратя сесията. Не можех да го допусна.

–     Поемете по пътя, на който сте, и го следвайте докрай – дадох им указания аз. – Преместете се напред в бъдещето.

–     Коне. Усещам кон под себе си – каза Доун. – Аз съм част от някаква група мъже, облечени в туники с кръстове. Познавам това облекло, виждала съм го в исторически книги. Това трябва да са кръстоносци. Кръстоносци, които отиват някъде.

Това беше много добре. Бяха се преместили назад във времето вместо напред, когато кръстоносците са контролирали части от тази земя. „Св. Теодосий“ е построен върху останките на стара сграда на кръстоносците. Приближавахме се към целта.

–     Уау, почти ме събориха! – извика Алекс.

–     Как? – попитах.

–     Не са кръстоносци. По-скоро са араби. Арабска армия, която помита като скакалци тази долина от север. Човече, тези момчета са на мисия!

Отново, точно в целта. Тези, които той смяташе за араби, всъщност бяха перси, които нахлуваха, заличавайки църкви и всичко останало по пътя си, докато се опитват да си върнат светите земи.

–     На един от хълмовете има сграда – каза Брент. – Порутена и в окаяно състояние, но някак странно прекрасна по свой начин. Това е църква, красива стара цвърква, но почти изоставена. Изглежда сякаш посетителите не са добре дошли. Някога тук са живели монаси, стотици монаси. Сега са останали само шепа от тях и няколко възрастни монахини. Познавам начина им на обличане – дълги черни палта, бради и шапки. Гърци са. Би трябвало да са от православна църква.

Бинго. Както винаги Брент беше заковал целта. Бяхме пред портите на „Св. Теодосий“ в настоящето. Това беше точно мястото, на което исках да бъда. Беше време да открием това, за което бяхме дошли. За което аз бях дошъл. Но трябваше да действам внимателно, стъпка по стъпка.

–     Има каменно стълбище – продължи Брент. – Камъкът е мокър и хлъзгав. Дори мога да ти кажа точно колко стъпала има – общо 18 са. Водят до помещение под земята. Вървя надолу бавно. Единият крак пред другия, вървя внимателно, не искам да падна.

–     Продължавай да слизаш и се пази.

Това предизвика нервен смях у всички. Помислих си, че започват да разбират, че не правим това за забавление. Ставаше нещо сериозно. Но запазих сериозно изражение, което не разкриваше мислите ми. Важно беше какво си мислят те, какво е в умовете им.

–     Усещам пещера. Тук е тъмно, но стените са толкова бели, че поглъщат цялата светлина – каза Доун.

–     Това е погребална камера – допълни Алекс. – Като катакомбите под Рим. Виждал съм ги веднъж, все още имам роднини в Италия.

–     Някой е погребан тук. Почитан монах, един от тях. Може би човекът, основал това място. В пещерата има ниши, в които има още тленни останки. Костите им са плътно натъпкани там. Черепи, много черепи.

–     Не са приключили лесно – каза Алекс. – Личат си порязвания и дупки в костта. Сякаш някой ги е убил. Някой зъл.

–     Има кръстове в очните кухини – допълни Доун, а цветът на лицето ѝ стана леко зеленикав. – Страх ме е.

–     Просто продължавай с работата – казах. – Не се страхувай.

–     Има врата, тайна врата, и още стълби надолу – каза Брент. – Никой не е слизал тук от много време насам. Дори не съм сигурен, че някой знае, че това е тук. Вратата сякаш просто се отвори за мен.

–     Просто се отвори?

–     Да, и аз я виждам – каза Алекс. – Една фигура ни води. Не ме питай каква е. Забулена фигура, като монах, но не е монах. Може би не е и човек. Какво става тук, по дяволите?

Доун започваше да трепери. Не каза нищо, но знаех, че тя също е видяла фигурата. Не исках да казвам какво мислех, че представляваше тя.

–     Това спускане води дълбоко в пещерата, може би около 30–ина метра – каза Брент. – Стените са оформени в здрава скала. При все това имам чувството, че излизам в космоса, в невъобразима празнота, и това е порталът. Тук има опасност, усещам я навсякъде около мен. Нещо могъщо се крие там.

Можех да видя пулсиращата вена на челото на Доун. Трябваше да я държа под око.

–     Отидете по-близо, влезте в пещерата – дадох им указание аз.

–     Вътре има нещо, което е твърде голямо за това помещение – каза Алекс. Нещо, което не може да се побере в стая като тази. Прекалено е силно. Това е като да сложиш 8–цилиндров двигател във „Фолксваген“.

–     Злато – каза накрая Доун с треперещи устни. – Виждам злато и сребро. Музикални инструменти. Два рога… Не, това са тромпети. Точно до тях има свещник.

–     Който държи седем свещи?

–     Не, в него има масло. Нещо като онези стари маслени лампи или нещо подобно. Много е стар. Великолепен е.

Това беше. Твърди се, че храмовите артефакти са скрити в манастира. Не можех да повярвам. Там бяха. Но всичко това беше твърде лесно, сякаш бяхме доведени тук поради някаква причина. Прекалено лесно. Това ме караше да се чувствам неудобно.

–     А има ли вътре някаква кутия? – попитах.

–     Каква кутия? – поиска уточнение Алекс.

–     Това трябва да кажете вие.

–     Фигурата сочи към обект в ъгъла, който просто стои там сред всичките бижута и злато – каза Брент. – Кой е този човек?

–     Това е призрак – отговори Доун, която пъхна ръце в джобовете си и после ги извади и пак ги пъхна в джобовете сякаш не знаеше какво да прави с тях. – Това е дух, казвам ви. Не трябва да сме тук.

–     Забравете за призрака – казах им аз. – Огледайте сандъка.

–     Не трябва да сме тук – натърти Доун отново, този път с тревожен шепот. – Наистина не трябва да сме тук.

Тя започна силно да се чеше по ръцете. В света ѝ не беше останало нищо, освен този немощен призрачен монах и тя виждаше единствено него. Започваше да губи контрол.

–     Опитвам се да разбера какво представлява сандъкът – каза Брент. – Сега от него излиза бяла светлина, топлина.

–     Като фурна – добави Алекс.

–     Не е направен от злато, няма ценни метали или скъпоценни камъни – обясни Брент. – Това е обикновено дърво, гниещо и обезцветено, въобще не е в добра форма.

Точно както Мел Райли го беше видял – сандък в лошо състояние. Вече едвам се сдържах.

–     Колко е голям? Дай ми размери.

–     Имам усещане за малък сандък, може би 1,20 м на 0,60 м. Като детско креватче.

–     Призракът прави нещо – прекъсна го Доун. – Толкова е горещо тук. На друг не му ли е горещо? Едва дишам.

Доун вдигна ръце пред лицето си.

–     Ръка. Черна ръка, но полупрозрачна – каза тя. – Пълна е със звезди, въртящи се брилянтни звезди. Не си усещам краката, очите ми горят. Ръката ме блокира, сякаш почти ме поглъща.

Погледнах към Доун. Тя бавно се изправи от стола си, изражението ѝ бе мъртвешко, кожата ѝ беше болезнено бяла.

–     Сега разбирам – каза тя и започна да рисува нещо с пръст във въздуха. – Вече всичко ми е ясно.

Тя започна да се клати:

–     Лунната светлина е лунна светлина. Толкова много звезди. Обвинявайте мъглата.

–     Доун! – извиках името ѝ, хванах я и я сложих да седне отново. Усетих, че е ледено студена.

Къде е тя? Шокът от язденето на вълните на времето беше толкова голям, от скитането от една реалност в друга, независимо от логиката на часове, минути, месеци и години. Сега разбирах по-добре от всякога, че всички сме направени от време. Това е силата, която определя нашето съществуване.

–     Къде си, Доун? – прошепнах ѝ аз.

Тя внезапно издиша, оживявайки се леко. Връщаше се, но откъде?

–     Добре ли си? – попитах я.

–     Беше толкова красиво – отговори ми тя.

–     Добре дошла у дома – казах аз.

Тя кимна:

–     Толкова красиво.

По звуковата система на хотела прозвуча съобщение. Бурята беше отслабнала достатъчно, за да бъдат възобновени полетите от летището. Доун бавно стана, а Алекс я поддържаше с ръка. Тя беше добре. Щеше да се оправи. Всичко беше, както трябва да бъде – последователността на времето беше възстановена до това, което разбираме, подредбата, с която всички сме съгласни, за да останем с разсъдъка си. Пристъпих към прозореца. Навън имаше лека мъгла, която се спускаше към планините. Не беше някаква тежка мъгла, просто лека обикновена мъгла, като тази, която Доун описа. Тази, която тя видя, преди да се отнесе. Вече всички можеха да се приберат. Свърши се.

–     Какво търсихме? – попита Брент.

–     Знаеш, че не мога да ти кажа – отговорих. – Беше тренировъчна цел. Поехте по странен път, това е всичко. Трябваше да бъде забавно.

Бях сигурен, че не вярват на нито дума от това, което им казах, и знаеха, че ще им обясня по-късно. Но засега просто не можех.

Те пристъпиха мълчаливо към вратата. Никой не говореше, никой не поглеждаше другия. Алекс спря и се обърна към мен.

–     Голямо забавление, шефе, няма що – каза той.

Когато се прибрах, валеше отново. Екипът ми си беше заминал, самолетите им вероятно бяха излетели или поне никой не ми се обади да каже друго. Това беше един от онези дни, в които забравяте думи, изпускате разни неща и се чудите защо сте влезли в стаята. Напъвате мозъка си и рано или късно се сещате. Каквото и да е било, все ще излезе на повърхността.

Не можех да си обясня какво представляваше забулената фигура, която екипът видя, и част от мен наистина не искаше да знае. Бяхме намерили Ковчега на завета, скрит в подземно помещение под манастир „Св. Теодосий“ близо до Витлеем.

Знам къде е кивотът.

Само при мисълта ме побиват тръпки.

Вече бях говорил с няколко мои познати, за да видя дали мога да вляза в манастира за потвърждение, но те всички бяха единодушни, че това не трябва да се случва никога. Монасите, които управляваха манастира, не биха допуснали туристи вътре през повечето време, да не говорим за акредитирани археолози и изследователи.

Израелското правителство също не би било от полза. Палестинците, които отговарят за Храмовия хълм, нямат добра слава що се отнася до договаряне с тях. Мюсюлманските фанатици в Назарет  се опитват да построят голяма джамия, която да засенчва християнската базилика „Благовещение“. След многократните атаки на тълпи святата еврейска гробница на Йосиф в Наблус бе ограбена и изгорена и по-късно превърната в джамия. Гробницата на Рахил на границата между Йерусалим и Витлеем е подложена на продължаващи пакистански снайперистки атаки и по-голямата част от света е запознат с изображенията от 2002 г. на палестинските милиции и движението „Фатах“ на Ясер Арафат, които превземат с оръжие църквата „Рождество Христово“ във Витлеем за седмици. Сега когато „Св. Теодосий“ е в територията на новия лидер на „Хамас“¹², никой не иска да доближава този район, камо ли да ходи там. Ако в манастира бъде открито някакво съкровище, това би представлявало още едно доказателство, че Вторият храм е съществувал – нещо, което арабският свят отрича. Дори по-лошо – нещо ми подсказва, че ако вляза там и разкрия кивота, някой от „общността“ ще бъде повече от щастлив да го изпрати на аукционните къщи „Кристис“ или „Сотбис“ срещу купища пари в брой. Така стават нещата в Близкия изток и навсякъде другаде по света. Шумът на парите е по-важен от наследството на човечеството.

Най–странното в моето откритие бе това, че дори не бях сигурен дали искам някой да знае за него. Защо да спуквам балона на една толкова интригуваща и прекрасна легенда? Това би било като да кажеш на дете, че Дядо Коледа не съществува, а кой би направил такова нещо? Не бях единственият, който се чувстваше така. Пророк Йеремия казва в Библията, че без съмнение „Ковчегът на завета Господен; той и наум не ще им дойде, и не ще си спомнят за него, нито ще дохождат при него, нито пък ще го има вече“ (Йеремия 3:16). Трябваше да го каже на Стивън Спилбърг.

Иронично, Спилбърг вероятно е разбрал правилно какво би трябвало да е окончателното положение на кивота. В края на „Похитителите“ той показва прибирането на сандъка някъде в недрата на държавен склад, където ще бъде изгубен и забравен като всички неща под контрола на бюрократите. Какво по-добро място от това, за да изчезне кивотът завинаги? Никой никога не би го намерил.

Може би така е писано да стане. Може би не сме готови да притежаваме кивота. Може би изкривените и жестоки части на душите ни не позволяват да имаме директна връзка с Бог или Вселенския разум, или каквото е модерното название в момента на силата, която не разбираме. Но сега имаме дистанционното наблюдение – връзка с вселената, която всеки може да притежава.

Може би сме готови.

  

***

 

Независимо от личните убеждения на всеки дали кивотът съществува и къде се намира сега, за нас тази история беше интересна в две направления. Като вюъри, обучавани в метода на Ед Деймс (TRV), бяхме крайно любопитни по отношение на конкретната методика, използвана за добиване на данните. Освен стандартните сесии, става ясно, че вюърите са водени от интервюиращ (или т.нар. монитор), което е много интригуващо и считаме, че може да бъде от голяма полза за по-дълбоко навлизане в Матрицата и добиване на по-специфична информация. На практика това е доста добро описание на Разширеното дистанционно наблюдение (extended remote viewing, ERV), което е практикувано в първите години на изследванията в Станфордския институт. В допълнение към това, в историята има и много забавни моменти в стил „Индиана Джоунс“, които ни карат толкова живо да си се представим като част от екипа по следите на изчезналото съкровище, че да не забележим бурята навън. 🙂 Това ни връща към експедициите на терен, които самите ние сме провеждали през годините, и перипетиите, през които сме минали, изследвайки някои езотерични теми.

В края на тази история бихме искали да върнем в известна степен мистерията около местоположението на кивота, като ви напомним, че току–що прочетохте къде се е намирал той… през 2010 г. Дали все още е там или е тайно преместен към друга секретна локация? На тези от вас, които владеят RV, ще дадем само няколко цифри:

[4010/7301]

На всички останали, които искат да имат достъп до тайни от всякакъв род по свой собствен канал и да разгадават мистериите на света, ще кажем само едно:

Време е! Запишете се за първо ниво на нашия бутиков RV курс сега!