Въпреки безбройните свидетелства за психични феномени като телепатия и интуиция, тези способности често срещат стена от скептицизъм – не любопитен и изследователски, а категоричен и отричащ.

Инго Суон – една от най-емблематичните фигури в областта на дистанционното наблюдение (Remote Viewing или накратко RV), изследва сложната динамика, стояща зад тези процеси, и публикува размислите си в есето¹, което ще ви представим по-долу. В него той засяга по-широката картина за скептицизма към пси-способностите на човека, част от които е и дистанционното наблюдение. 

Освен блестящ художник, изследовател, астролог и екстрасенс, Инго Суон е и писател, почти непознат в България. Нито един от неговите трудове не е преведен на български език, а името му е известно предимно сред практикуващите метода „Дистанционното наблюдение“. В библиографията му има над десет книги, посветени на RV и човешките пси-способности. Освен тях, Инго публикува множество есета и изнася лекции на тематични конференции. Като хора, практикуващи Remote Viewing от дълги години, ние в RV Insights поехме нелеката задача да популяризираме трудовете на Инго Суон сред българската публика. Към настоящия момент, освен с неговата биография, сме ви запознали с RV изследванията му на Луната и Юпитер и невероятните му открития там, потвърдени от мисии на НАСА години по-късно.

В настоящото есе Инго Суон разкрива с характерната си проницателност как съмнението, макар и ценен инструмент, твърде често заглушава гласа на човешкия опит, отдалечавайки ни от разбирането за истинския ни потенциал. Той проследява еволюцията на скептицизма от открито изследване към модерна догма, подкрепяна от интелектуални елити, които предпочитат слухове пред факти.

В размислите на Инго откриваме покана да преосмислим отношението си към човешката сензитивност. Той ни подтиква да видим отвъд етикета „свръхестествено“ и да признаем, че тези способности може би са част от нашето генетично наследство – прояви, които се появяват спонтанно, независимо от възраст, пол, раса, култура или епоха.

Това есе ни предизвиква да се замислим: какво губим, когато отхвърляме неизвестното, преди да сме го разбрали? Не е ли време да се вгледаме в себе си и да открием какво наистина сме способни да постигнем?

За да откроим по-значимите според нас изводи, сме удебелили някои пасажи от текста. Стилът на Инго Суон е специфичен, наситен със смисъл и изисква концентрация при четенето. Но ако задържите фокуса и вникнете в същината, ще имате в ръцете си най-мощното оръжие срещу всеки скептик. Приятно четене!

***

Трябва да се отбележи, че темата е доста комплексна и обхваща много аспекти. Мнението на едно малцинство хора, според което нашият съзнателен вид не притежава суперсили² на биоума³ като интуиция, телепатия, възможност за дистанционно наблюдение и различни форми на творчество и прояви на „висш разум“ е само един от тях.

По-ранните изследователи на психиката и парапсихолозите са разглеждали тази тема недостатъчно и в кратки статии. Никога не е публикуван обширен доклад. В средата на 70-те години обаче една от агенциите в разузнавателната общност поиска подробен анализ. Бях ангажиран заедно с редица други професионални консултанти в подготовката му и докладът беше изготвен под работното заглавие „Социална съпротива срещу пси-способностите“.

Трите основни наблюдения в доклада са следните:

1) Тъй като съмнението се счита за легитимна функция в интелектуалните процеси, ролята на тези, които се съмняват, получава повече легитимност от тази на онези, които не се съмняват. Ако не беше така, значението на съмнението би останало неясно.

2) Когато съмнението се наслагва върху прякото човешко преживяване, то получава приоритет поради възприетата си легитимност. Това наслагване води до фин преход на фокуса от изследването на прякото човешко преживяване към контекста на различните интелектуализми, които са се намесили.

3) Историята на интелектуализмите показва, че те имат сравнително кратки периоди на социална популярност, и са склонни да бъдат елитарни по природа, тъй като по-голямата част от населението или не може, или не желае да участва в тях.

Комбинирането на тези три наблюдения води до четвърто: че съмнението е относително спрямо социалните анклави и следователно е само временно спрямо по-големите въпроси, които остават постоянни в рамките на преживяванията на нашия вид.

Редуцирайки тези четири наблюдения до възможно най-грубо ниво: скептиците и тези, които желаят да разобличат нещо, идват и си отиват, но преживяванията на хората като вид си остават същите. Преживяванията са следователно вечни. Скептицизмът, който проповядва съмнение относно нещо вечно, е релевантен само за временните интелектуални граници, в които е възникнал.

Подходяща илюстрация на горното е Алберт Айнщайн, който представя своята Специална теория на относителността⁴ през 1905 г., докато все още е студент и работи в патентното ведомство в Швейцария. Скептичните реакции относно теорията му, както и към него като учен и човек, са не само шумни, но и изключително „обемни“. До 1925 г. историците оценяват, че „дебатът“ за Айнщайн е натрупал най-големия обем напечатана хартия в историята.

Когато Специалната теория се доказва като вярна между 1927 и 1929 г., става видно, че относителността е вечна – естествено съществуваща и истинска. Скептичните и разобличаващи реакции се оказват временни, колкото и страстни и шумни да са били преди това. Нито едно от имената на скептиците към Айнщайн не се помни. И това е позорната съдба на повечето скептици – защото времето и вълните на откритията продължават напред и тяхното съществуване бива забравено.

Някои от вас, които четат това, може би ще пожелаят да погледнат на съществуването на свръхестествените способности на биомозъка на нашия вид само като на теория. Това е справедливо. Но също толкова справедлива оценка показва, че свръхспособностите в различни форми са се проявявали в нашия вид от незапомнени времена, независимо от културата. Това, което се е различавало, е как те са били интелектуално и социално третирани от гледна точка на толерантност и нетолерантност, приемане или отхвърляне. Както ще бъде обсъдено в следващ документ, нетолерантността и отхвърлянето са варирали от геноцид, унищожаване и антипсихично програмиране на съзнанието до по-леки форми като медийно осмиване и макиавелианско разобличаване.

Различните видове наука и академични среди в съвременния Западен свят никога не са се ангажирали пълноценно с изследването на свръхсилите. Дори в миналото е било заявявано, и то от много известни учени, че свръхсилите не заслужават научен интерес. Така че, когато съвременните скептици протестират, не е възможно да се каже срещу какво точно протестират. Нашият вид притежава свръхсили и това не може да бъде подлагано на съмнение наистина. Дори и само временно, такива способности често се проявяват у наивни деца, и често спонтанно се появяват и изчезват при така наречените „нормални“ възрастни.

Следователно истинският въпрос е реалният обхват на човешката сензитивност и действително съществуващите свръхсили в рудиментарен вид в рамките на нашия генетичен вид.

Ако това се приеме като фактически съществуващ въпрос, тогава скептицизмът и разобличаването по отношение на него придобиват второстепенен характер, свързан не със самата действителна реалност, а с различни видове антагонистични слухове, които заразяват много интелектуализми.

Именно тези антагонистични слухове обясняват социалната съпротива срещу свръхсилите на биомозъка на нашия вид. Така западният скептицизъм на модерното време си служи със слухове, вместо с факти от изследвания. Пример за това е фразата „трябва да има някакво друго нормално обяснение“. И това попада повече в рамките на емоционалното мнение, отколкото в логиката и разума, основани на открити факти.

Също така стигам до разбирането, че тази тема представлява известен интерес за новата дисциплина „Социология на науката“⁵. Тя изследва употребата и инженерството на знанието от социалните анклави в науката и социалните подгрупи, свързани с нея, каквито са и скептиците и разобличителите.

Трудно е да се определи какъв е обективният и легитимен начин за навлизане в тази сложна тема. На първо място обаче изглежда, че има неяснота относно основната терминология.

Терминът „скептик“ произлиза от гръцка дума, означаваща „мислещ; да гледа, да разглежда в контекста на достатъчно отворен ум, за да го направи“. „Скептицизмът“ се определя като метод за отлагане на решението, систематично съмнение или критика, докато нещо не може да бъде решено въз основа на явни факти. Всяка област, която не е нито доказана, нито опровергана, попада в тази категория. Тези дефиниции, в техния възприет академичен смисъл, преобладават до около 1890 г. поне във философията и науката, и все още се намират в повечето речници.

През ранния 20 век обаче и двата термина в популярната си употреба придобиват значения, свързани с опозиция към нещо. Контекстът да останеш с отворен ум и задържиш решението, докато фактите не бъдат установени, се отменя в популярната употреба. „Скептикът“ и неговият „скептицизъм“ започват да се възприемат като означаващи „против“ или „в опозиция“. Фразата „Аз съм скептик“ става равносилна на „Не вярвам, че нещо съществува, че нещо е истина или че е възможно“.

Глаголът „разобличавам“ означава „да разоблича измамата или фалшивостта на нещо“. Следователно това е ценна функция и винаги е било, защото някои представители на нашия вид обичат да създават измами и фалш, за да се възползват от тях. Терминът обаче предполага разграничение между (1) разобличаване след извършване на проверка, и (2) обвиняване преди нея. В този двоен смисъл терминът може да придобие макиавелиански уклон.

„Макиавелизмът“ произлиза от политическата теория на Макиавели, че политиката е аморална, и всякакви средства, колкото и да са безскрупулни, могат оправдано да се използват за постигане на политическа власт или цели.

Въвеждането на макиавелизма в скептицизма и разобличаването противоречи на тяхната първоначална етична функция и създава толкова сложни контексти, че малцина могат да ги разплетат. Всъщност макиавелизмът може да бъде ефективен само ако заплетените контексти не могат да бъдат разнищени. Препращам истински заинтересуваните от макиавелианското разобличаване към статията „Наука срещу шоуменство: история на измамата с Ранди“⁶ от Майкъл А. Талборн.

Основният въпрос, който стои зад скептицизма и разобличаването на дистанционното наблюдение, е дали човечеството притежава свръхестествени психични способности, като дистанционното възприятие е само един пример. Докато не се обърне внимание на този по-широк контекст, никакви по-дребни аргументи няма да са достатъчни, за да убедят когото и да било.

Вторият по-голям въпрос е свързан с факта, че по същество няма нищо погрешно в изследването на свръхсилите, както за потвърждаване или отхвърляне на тяхното съществуване, така и ако бъдат потвърдени – за идентифициране на техните специфични функции за ума. Следователно съпротивата срещу такова изследване преди фактите за свръхсилите да бъдат установени е озадачаваща. Единственото възможно обяснение за нея не опира до фактите, които могат да бъдат открити, и ще говорят сами за себе си, а до различни предварително заложени цели и подбуди. Повечето от нас признават, че такива обичайно има при повечето човешки обърквания (при положение, че поначало не става дума за обикновена глупост или липса на знания). Но вкарването на мотиви и планирани цели допълнително усложнява тази ситуация, която вече е достатъчно оплетена сама по себе си.

Етимологичната история на термина „скептицизъм“ показва, че той е преминал през няколко дефиниции и социални приложения, откакто е създаден в Древна Гърция. Днес той почти изключително се възприема като отнасящ се за някого, който се противопоставя на „паранормалното“ и всичко, свързано с него.

По време на Ренесанса, когато започва разколът между науката и религията, скептицизмът до голяма степен се отнася до „съмнение относно основни религиозни принципи“ като безсмъртие, провидение, откровение, съществуването на душата и т.н. Това ще рече, че скептицизмът тогава е използван почти като синоним на антирелигиозност, в защита на отделянето на развиващите се науки от религията.

През 19 век ранните психически изследвания се занимават със спиритизма – огромен културен феномен, свързан с научен анализ на комуникацията между живите и мъртвите. Така наречените „научни скептици“ възразяват срещу този тип изследвания, защото се страхуват от повторно въвеждане на религиозни феномени в науката. Този страх продължава да се пренася впоследствие към всичко, което обхващат ранните психически изследвания. Анализът на публикуваните материали от психически изследвания ясно показва, че докладите за спиритически изследвания между 1880 г. и 1910 г. съставляват само около една десета от всички. Останалите 90% от материалите са фокусирани върху теми, свързани със силите и свръхсилите на човешкия биологичен ум.

В най-добрия случай антирелигиозните скептици, които желаят (и в миналото, и днес) да изолират науката от религията, могат да възразят само срещу около една десета от всички психически изследвания, докато психическото изследване по дефиниция приключи по време на Първата световна война.

Когато през 20 век стана възможно да се изследват елементи и атрибути на човешкия ум сами по себе си, изглежда, че този конкретен скептичен формат вече не беше приложим по отношение на картографирането на човешките пси-сили като такива. Поне главната и ясно заявена цел на съвременните видове наука беше да картографират всичко.

Обсъждането и споровете за и против картографирането на силите и свръхсилите на ума продължава повече от 140 години, въпреки че повечето от тези полемики са не само тромави и излишни, но и базирани на остарели концепции, които са отживелица поне от края на Първата световна война.

Много по-ползотворно е да се разгледат социалните среди, в които са се водили дискусиите и споровете. Някои от тези по-ранни общности, особено тези, фокусирани върху науката, са приемали като валидна концепцията за „антипсихичен скептицизъм“, въпреки че терминът „психически“ никога не е получил стабилна или конкретна дефиниция. Но ако основната дефиниция на скептицизма се приеме в нейното правилно значение – „отворен за разглеждане и изследване“, тогава фразата „антипсихичен скептик“ е оксиморон.

Етичната и логична цел на истинския скептик е да разреши съмнението чрез идентифициране на факти, а не да го подсилва при липсата им, и със сигурност не е да подкрепя макиавелиански тактики за разобличаване, за да предотврати необходимото изследване. Истинският скептицизъм не започва с това да бъдеш против нещо. Процесите на непредубедено разглеждане и изследване в крайна сметка ще установят дали нещо съществува или не.

Почти няма друг начин, чрез който съмнението, вярата или объркванията между тях да могат да бъдат разрешени в името на придобиването на повече знания. И това е особено вярно по отношение на истинския обхват на човешката сензитивност, защото разумните същества имат неотменимо право да познават истинските си възможности.

В заключение на този документ, дори бегъл преглед на „конфликта“ между съществуването на пси-способностите на нашия вид и скептицизма по отношение на тях показва, че това са два отделни въпроса.

На първо място, ако свръхсилите не се проявяваха в нашия вид, тогава и съпротивата на скептиците срещу тях не би възникнала. Нищо не се противопоставя, освен ако не е налице това, на което да се противопоставя. Именно защото пси-способностите се проявяват, съпротивата срещу тях се организира и става видима.

Независимо дали свръхспособностите се проявяват чрез сибирски шамани, гръцки или египетски ясновидци, далновидство на маите или съвременно дистанционно наблюдение като инструмент за шпионаж, нито един от тези формати не би бил възможен, ако фундаментът им не е част от „оборудването“ на нашия вид, така да се каже. Феномените по линия на пси-силите, които се появяват повторно независимо от културата и във всяко поколение, трябва да бъдат приети като съществуващи.

Съвременните скептици обаче определят тези способности като ненормални, илюзии, умствени разстройства или психопатологични по произход. Погрешно идентифицирани и набедени за такива, пси-способностите след това биват подложени на предполагаемото легитимно разобличаване.

Но правилни ли са тези съвременни дефиниции? И ако са правилни, как е била установена тяхната правилност?

Всеизвестно е, че основните видове наука и философия, по тяхно собствено признание, не са изследвали свръхсилите на човека. Тогава въз основа на почти пълна липса на информация от изследвания, е необходимо да се запитаме за природата на информацията, която „антипсихичният“ скептик използва като свой интелектуален апарат за анализ. Ако такъв скептик използва конвенционалните дефиниции на съвременните основни видове наука и философия, които нито са разглеждали, нито са изследвали свръхсилите, тогава такъв скептик не използва нищо друго, освен слухове или предразсъдъци, базирани на тях.

Ясно е, че тези, които са се опитали да изследват свръхсилите, знаят повече за тях от тези, които никога не са направили опит като конвенционалните съвременни учени и философи. Много лесно може да се покаже, че темата за пси-способностите на нашия вид е била изопачена или „изтрита“ от лексиконите на съвременната наука и философия. Това оставя преживяващите такава свръхсила без основа – оставя ги безпомощни, защото няма подкрепа в социалните среди, които поначало са изтрили свръхсилите. Няма организирана, подкрепяща социална структура, към която притежаващите пси-способности да могат да се обърнат, дори за да защитят правата си на разумни човешки същества.

Това е основа за геноцид. „Геноцидът“ се дефинира като „организирано избиване на безпомощни хора“. Такъв геноцид по отношение на „сензитивните“ се провежда по време на Инквизицията през Средновековието. Някои историци оценяват броя на жертвите на 9 милиона за период от 300 години. Осмиването и клеветата спрямо сензитивните хора и изследователите на свръхсилите в наши дни е вид геноцид, особено когато се подкрепя от големите масмедии.

Интересно е наистина защо в нашите научни времена трябва да има такъв геноцид, който да преследва свръхестествените способности на биомозъка на нашия вид с неговия великолепен спектър на сензитивност. Може би някой някъде не желае този великолепен спектър да бъде идентифициран и РАЗВИТ.

Коментари?

Инго Суон
20 януари 1996 г.