Посвещава се на Харолд Е. Пътхоф и Ръсел Тарг – двама физици,
които смело прекрачиха границите на познатото, и положиха основите,
позволили дистанционното наблюдение (Remote Viewing) да се развие такова,
каквото го познаваме днес.

 

Въображението е по-важно от знанието. Знанието е ограничено, докато въображението обхваща целия свят, стимулирайки прогреса и раждайки еволюцията. То, строго погледнато, е реален фактор в научните изследвания.
Алберт Айнщайн

 

Енигматични и непроницаеми, черните дупки изваждат наяве фундаменталното неразбиране, което все още имаме като човечество за същността на реалността, в която живеем. Те са арени, в които се сблъскват двете основополагащи теории, около които се гради целият ни свят – общата теория на относителността и квантовата механика.

В мрака на черните дупки се спотайва ключът към най-древните тайни на Вселената, която сме свикнали да си представяме като съвкупност от ясно дефинирани, измерими обекти, подредени в строгия ред на вечни космически закони. Но истината е, че тя е далеч по-флуидна, неуловима и тайнствена, а в нейното сърце пулсират едни от най-загадъчните обекти. В близост до черните дупки всички закони на природата се разпадат – времето се извива в спирали, пространството се разтяга и свива, енергията вибрира в непознати честоти, а материята се превръща в ехо от самата себе си. Зад така наречения „хоризонт на събитията“ класическите закони на време-пространството се разпадат. Там всичко измеримо свършва и оставаме сами с нашето въображение.

Айнщайн е казал:

Ако наблюдаваш природата наистина внимателно и продължаваш да дърпаш интелектуалните нишки, и да се задълбочаваш в това, което природата изглежда се опитва да ни каже, тогава, ако си упорит и имаш късмет, можеш да зърнеш нещо дълбоко скрито.

Към стройните интелектуални нишки, изтъкани от разума, ние бихме добавили и ефирните струни на интуицията. Чрез методите на вътрешно възприятие са се родили много научни открития в миналото и продължават да се правят и днес. Всяка нова теория, всяко ново откритие се е случило, защото някой е решил да погледне отвъд настоящите, консервативни граници на това, което знаем, това, което сме научили и разбираме. Мисълта на откривателя се е понесла на крилете на въображението и го е отвела към непознати нови територии. Въображението, казва отново Айнщайн, е „реален фактор в научните изследвания“.

 

Интуитивните прозрения в помощ на науката

 

Макар в съвремието да сме все по-склонни да се облягаме на конвенционалните практики, трябва да признаем, че истинските пробиви по пътя на знанието винаги са идвали от сферата на мистерията и непознаваемото. Прозрението на Архимед, известно като момента „Еврика!“, е един от най-емблематичните примери за интуитивно откритие в историята на науката. То е свързано с откриването на принципа на Архимед (или принципа на плаваемостта), който гласи, че всяко тяло, потопено в течност, изпитва изтласкваща сила, равна на теглото на изместената от него течност. Дмитрий Менделеев пък сънува своята Периодична таблица, в която елементите са подредени според атомното им тегло и свойства. Датският физик Нилс Бор често споменава, че идеята за модела на атома му е дошла интуитивно, вероятно подсилена от сънища или състояние на полусъзнание. Джеймс Уотсън, един от откривателите на структурата на ДНК, споменава, че сънищата и визуализациите му помогнали да си представи двойноспиралната форма. Йоханес Кеплер е имал моменти на интуитивно прозрение, които са го насочили към идеята за елиптичните орбити на планетите. Кеплер често описва работата си като водена от почти мистични усещания. Никола Тесла разказва, че през 1882 г., докато се разхождал в парк в Будапеща с приятел, внезапно получил „прозрение“ за въртящото се магнитно поле. Той описва как идеята дошла като „светкавица“ в ума му, докато рецитирал стихотворение от Гьоте. Това прозрение го довело до разработването на асинхронния електродвигател. Не на последно място ключова идея от една теория, която ще споменаваме още много пъти в този материал, а именно Общата теория на относителността, е хрумнала на Айнщайн след „най-щастливата мисъл в живота му“, която той описва като дошла в момент на дълбоко съзерцание. Този списък може да бъде продължен с още много примери.¹ Интуицията се явява мощен инструмент за решаване на сложни научни проблеми и често предоставя на учените нови перспективи или визуални образи, които водят до пробиви. Така тези тайнствени проблясъци не следва да се считат за антагонисти на научния метод, а по-скоро за негови съюзници. Те приканват науката да пресече прага на обичайното, да надхвърли границите на установените парадигми и да се потопи в безкрайните възможности на непознатото.

Както видяхме, историята на научните открития е изпълнена с примери, при които интуицията е играла ключова роля. Тя не е просто случайно хрумване, а дълбок процес, при който подсъзнанието синтезира знания, опит и наблюдения, за да предложи решения, които разумът все още не е оформил. Тя е мост между осезаемото и невидимото, между емпиричните факти и творческото въображение.

Вярваме, че в хармонията между интуицията и разума се разгръща пълният размах на човешките възможности за познание. Докато разумът осигурява структура и проверяемост, интуицията разширява хоризонтите, предлагайки смели хипотези и неочаквани пътища. Тази симбиоза позволява на учените да надникнат отвъд видимото, да задават въпроси, които още не са формулирани, и да откриват истини, които преобразяват света. Така интуитивните прозрения на практика обогатяват науката и я превръщат в изкуство, което съчетава логика и вдъхновение в стремежа към познание.

За нас няма по-подходящо място за демонстрация на тази синергия от най-тайнственото и мистериозно място във Вселената – черните дупки. В тях е скрита структурата на самата реалност и все още конвенционалната наука не може да ги обясни напълно. Днес учените описват Вселената с термините на две отделни частни теории, валидни в определени граници: общата теория на относителността (ОТО) и квантовата механика. За съжаление обаче, те взаимно си противоречат. ОТО описва силата на гравитацията и едромащабната структура на Вселената (от няколко километра до размера на наблюдаемата Вселена) и е валидна там. Квантовата физика се занимава с явленията в изключително дребен мащаб като една милионна от милионната част на сантиметъра. Едно от най-големите начинания на съвременната физика е търсенето на нова теория, т.нар. квантова теория на гравитацията, която да включва и двете частни теории. Крайната цел на науката е да създаде единствена теория, която да обяснява Велената в нейната цялост, но това се оказва крайно трудно и към ден днешен не е постигнато.

Интуицията ни подсказва, че решението на този въпрос може да се крие именно в черните дупки. Методът, с който ние се осмеляваме да надникнем в тяхната безкрайна тъма, също се причислява към интуитивните методи, макар да има своята сериозна научна основа и да е разработен в експерименталните лаборатории на Станфордския научноизследователски институт² в САЩ през 70-те години на 20 век. Основите му поставят двама физици – Харолд Пътхоф и Ръсел Тарг, които привличат към прогресивния си проект един от най-надарените с екстрасензорни способности изследователи по онова време в лицето на Инго Суон.

 

Remote Viewing и проучванията на космически обекти

 

Remote Viewing е техника за съзнателен достъп до информация отвъд традиционните сетива, използвана в различни цивилни и правителствени програми чрез прилагане на систематичен и стандартизиран протокол. Чрез метода успешно извличаме точна информация от несъзнаваното към будното съзнание относно цели, които са недостъпни за обикновеното възприятие по директен начин. Тези цели най-често са отдалечени от нас във времето и/или пространството. Освен за събиране на разузнавателна информация в рамките на шпионските операции на ЦРУ, RV е използвано за множество граждански и научни цели. Един от примерите за това е откриването на пръстените на Юпитер, години преди НАСА да изпрати сонди там. С RV са правени множество археологически проучвания и са проведени наблюдения на Луната, Марс и почти всички други интересни места в космоса и на Земята. Доколкото ни е известно обаче, няма публично изведен RV проект за най-мистериозните обекти – черните дупки. Това е тема, която винаги ни е вълнувала, и след запознаването ни с метода на дистанционното наблюдение през 2012 г. и овладяване му на безупречно ниво, беше съвсем естествено да насочим вниманието си именно натам.

В рамките на последното десетилетие нашият RV екип проведе серия от седем проучвания, фокусирани върху черните дупки и свързаните с тях явления. В тези проучвания участваха различни обучени в метода хора³, работили с нас през годините. Без никаква предварителна информация, те описваха детайли, усещания и концептуални модели на целевите обекти. Голяма част от данните намериха своето потвърждение в научните статии и откритията в следващите години. Това е ясен знак, че пси-способностите са естествена част от човешката сензитивност, и могат да допринесат и способстват за много научни открития. Те не са нещо, срещу което науката да се бори, дори напротив.

Следва да се има предвид, че тази статия използва научна информация, но не е научен трактат. Тя е хроника на преживяното в седем дълбоки RV проучвания, проведени между 2014 и 2024 г., насочени към една и съща цел: черните дупки или това, което се крие зад техния облик. Представената тук синтезирана информация от RV сесиите няма за цел да замести крехката научна парадигма по темата, а да предложи паралелен прозорец към феномен, който иначе остава извън обсега на директното инструментално наблюдение. Изводите, които ще представим, не са окончателни, но разкриват удивително постоянство и оригинални перспективи относно вътрешната природа на черните дупки и тяхната роля и функция в нашия свят.

Както изтъква изследователят на науката Карл Попър, основна характеристика на добрата научна теория е, че прави набор от предсказания, принципно подлежащи на потвърждение или опровергаване от наблюденията. Когато новите експерименти се впишат в рамките на теорията, тя оцелява и доверието в нея нараства, но ако дори само няколко наблюдения се разминат с нея, се налага тя да бъде изоставена или модифицирана. Голяма част от „предсказанията“, които ние направихме с нашите RV проучвания, вече намериха отклик в откритията от последните години.

Когато този RV проект започна през 2014 г., все още никой не беше успял да „заснеме“ и докаже съществуването на черните дупки. Тези обекти бяха все още теоретични и съществуваха само като математически уравнения. Затова и първото задание, по което работихме, имаше за цел да провери дали такива обекти съществуват изобщо във Вселената. В RV това се прави чрез т.нар. тематично търсене, базирано на специфично изготвено задание, в което търсеният обект се поставя в кавички:

„Black Hole“⁴

Подобни енигматични цели са трудни за изследване, особено що се отнася до обекти извън Земята, защото е твърде възможно (дори бихме казали, че е гарантирано) да не разполагаме към момента с подходящ лексикон правилно и точно да опишем наблюдаваните обекти. В такива случаи нашият човешки ум прибягва до използването на метафори и алегории. Между другото, по същия индиректен начин е възникнала и идеята за черните дупки изобщо – нещо, с което ще ви запознаем с напредването на текста.

Вюърите проведоха RV сесиите си по този проект независимо един от друг, всеки по различно време и на различно място. Впоследствие информацията се събра и се потърсиха сходните вербални и графични данни във всички сесии. Според теорията на метода Remote Viewing, ако поне двама вюъри имат сходни данни по даден аспект на наблюдаваната цел, то считаме, че тези данни имат достоверност 85 – 100%.

Голямото количество сходни данни в сесиите на вюърите по първото задание, ни даде увереност да заключим, че понятието „черна дупка“ описва реално съществуващ феномен. Това беше платформата, на която стъпихме за следващите две фази (2 и 3) на проекта, в които търсехме източникът на черните дупки и тяхната функция. Тези сесии бяха проведени през 2016 г.

Изследването ни бе оставено да отлежи няколко години поради различни обстоятелства, но в края на 2023 г. бе възобновено с повторение на първоначалното задание, залегнало в основата на изследването. Така си гарантирахме възможно най-чисто подновяване на контакта с целта и дообогатихме данните от Фаза 1.

В последвалата Фаза 5 насочихме вниманието си към една от най-предизвикателните области на съвременната космология и погледнахме отвъд хоризонта на черните дупки, отвъд самата сингулярност. Идеята да погледнем със съзнанието си в концептуална равнина, която надхвърля границите на нашето емпирично знание и физични модели, ни вълнуваше неимоверно. Изследването бе мотивирано от силен откривателски импулс – стремеж да навлезем в непознатото чрез средства, различни от инструментариума на класическата наука. Това е трепетът на откривателя, чийто интензитет не може да се сравни с нищо друго. Там, където законите на познатата физика се разпадат, ние имахме предимство пред учените. Разполагахме с вече над десетилетие опит в Remote Viewing – един чудесно работещ инструмент, който имаше възможността да ни отведе по един контролиран начин до всяко кътче на Вселената, а в нашия случай дори отвъд нея. 

С последните две фази допълнихме общата картина с проверка на алтернативната хипотеза на някои учени, че в центъра на нашата планета има черна дупка. Бяхме срещали тази идея и в книгата „Долината на златните тронове и пергаментът на Падмасамбхава“, в чийто следговор един от изследователите от Издателство „Паралелна Реалност“ разказва за свое преживяване в състояние на свръхфокусирано възприятие, при което проучва „ядрото“ на планетата. Също там открихме потвърждение и на друго научно допускане за съществуването на нашата Вселена в рамките на черна дупка, която е част от оригинална „родителска“ вселена. В следговора на книгата тази концепция е обяснена подробно от по-висша перспектива и е обвързвана на множество нива чрез представен изключително богат контекст.

Връзките между центъра на Земята и черните дупки продължиха да се надграждат за нас със зашеметяващата история на Раду Чинамар, описана в книгата му Inside the Earth: The Second Tunnel (Вторият тунел: Вътрешната земя)⁵, за която ще ви разкажем на съответното място по-нататък в текста. От нея бяхме провокирани за седмата и последна⁶ фаза на проекта ни за черните дупки, която бе реализирана през 2024 г., и целеше да установи кой е източникът на водата на Земята. Тази част от изследването прави връзка с предходната фаза по един безспорен начин.

Големият обем на събраните материали от седемте фази на проекта прави публикуването на всички тях невъзможно, затова избрахме да ви представим извадка само с най-интересните моменти, които в комбинация с анализа ще ви дадат цялостна представа по изследвания казус. Данните, добити независимо от различните участници, рисуват не хаос, а структура; не бездна, а интерфейс; не край – а процес.

Следват данните по всички тези RV цели в представеното по-долу изложение, втъкани по подходящ начин в популярно поднесеното научно знание по темата.

 

От хипотезите до наблюдението

 

Първите догадки за съществуването на черни дупки се зараждат през 1783 г. Британският учен и свещеник Джон Мичъл (1724-1793) предполага, че гравитацията на повърхността на някои звезди може да е толкова силна, че дори светлината не би могла да се измъкне от тях. Той дори изчислява, че „тъмна звезда“ с масата на Слънцето би имала диаметър само няколко мили, което съответства на съвременните изчисления за размера на черна дупка със слънчева маса.

През 1796 г. на френския математик и астроном Пиер-Симон Лаплас (1749-1827) му хрумва същата идея и открива концепцията за „тъмните звезди“ независимо от Мичъл. Той изказва предположението, че „най-големите светещи тела във Вселената може да са невидими“.

Мичъл и Лаплас разсъждават върху идея, наречена „скорост на бягството“. Това е скоростта, с която трябва да се движите, за да избегнете напълно гравитационното привличане на планета или звезда. Скоростта на бягство от Земята например е около 16,67 км в секунда.⁷ Колкото по-голям е обектът, толкова по-голямо е гравитационното му привличане и респективно скоростта за бягство се увеличава. И двамата си задават въпроса дали може да съществуват обекти с толкова голямо гравитационно привличане, че скоростта на бягство от тях да надвиши скоростта на светлината (от 300 000 км в секунда). Това автоматично означава, че тези обекти биха били невидими за нас. Така двамата предвиждат възможността за съществуване на черните дупки още през 18 век.

През 1915 г. Алберт Айнщайн (1879-1955) публикува своята Обща теория на относителността, като включва и ефекта на гравитацията. Уравненията му показват, че гравитацията е „изкривяване“ на пространство-времето, причинено от материята. Колкото по-масивен е един обект, толкова по-силно той изкривява пространството около себе си. ОТО дава теоретичната основа на черните дупки и първоначално те съществуват само във формула на Айнщайн.

Няколко месеца след публикуването на ОТО, още преди Айнщайн да успее да реши уравненията в собствената си теория за гравитацията, немският астроном и военен Карл Шварцшилд (1873-1916) създава решение, което включва удивително откритие: достатъчно количество материя, събрано в достатъчно малко пространство, би имало толкова мощно гравитационно поле, че нищо не би могло да избяга от него, включително светлината. Той забелязва, че ОТО предсказва съществуването на странни обекти, известни като „сингулярности“. В тези места времето спира и пространството става безкрайно, а гравитационното им поле е толкова голямо, че в крайна сметка идва момент, в който всяка частица, дори светлината, се улавя гравитационно. Тази точка, от която няма измъкване, се нарича хоризонт на събитията. Когато човек се приближава към хоризонта на събитията, времето се забавя до пълен застой. Поради тази причина ранните физици, изучаващи тези странни обекти, често ги наричат „замразени звезди“. Решението на Шварцшилд обаче е само частно математическо решение, защото се отнася за невъртяща се черна дупка, каквато е възможно да възникне само от невъртяща се звезда, а такава не съществува.

Впоследствие работата на Робърт Опенхаймер и други учени през 40-те години довеждат до идеята, че неизбежната съдба на една тежка звезда е да рухне и да се откъсне от външната вселена.

Повечето от водещите световни експерти по ОТО през първата половина на 20 век са абсолютно убедени, че черните дупки никога не могат да се образуват в реалността и остават на ниво теория. Артър Едингтън настоява:

Трябва да има закон на природата, който да попречи на една звезда да се държи по този абсурден начин.

Минават много години, преди черните дупки да бъдат приети като нещо различно от математическо любопитство. За щастие, 60-те години бележат зората на рентгеновата астрономия със серия от звукови ракети⁸ и сателити, които могат да се издигнат над земната атмосфера, която иначе блокира всички небесни рентгенови лъчи.

Като се има предвид, че първото решение на полевите уравнения на Айнщайн отнема на Шварцшилд по-малко от седмица, сякаш минава цяла вечност преди следващото решение⁹ за черна дупка да бъде открито от новозеландеца Рой Патрик Кер (1934-) през 1963 г. За разлика от черните дупки на Шварцшилд, черните дупки на Кер се въртят и запазват ъгловия момент от звездата, от която са се родили. Това е изключително важно от астрофизична гледна точка, тъй като знаем, че почти всеки небесен обект се върти - от луни, през планети до галактики. Затова е естествено да очакваме, че черните дупки също се въртят. Доказателство за това въртене е начинът, по който черната дупка придърпва всичко около хоризонта си, като по същество повлича самото пространство-време във въртящ се вихър. Това позволява на газа да се движи все по-бързо, докато се приближава все повече към хоризонта, което води до по-екстремни доплерови измествания и следователно до по-големи отклонения в рентгеновите спектри.

Именно по време на кратък ракетен полет през 1964 г. астрономите откриват един от най-ярките рентгенови източници в небето в съзвездието Лебед. Той е наречен Лебед X-1 (Sygnus X-1 или накратко Cyg X-1) и е първият признат за черна дупка обект.

Рой Кер открива, че вместо един хоризонт на събития с точкова сингулярност, има вътрешен и външен хоризонт на събитията (при полюсите те се препокриват), а извън външния хоризонт за събитията има област, наречена ергосфера. Там не само частиците, попадащи вътре, са подложени на огромни ускорения, а самото пространство се върти около черната дупка със скоростта на светлината. За разлика от точковата сингулярност на Шварцшилд, черните дупки на Кер имат пръстеновидна сингулярност.

 

В черна дупка на Шварцшилд сингулярността е точка и всичко, което попадне в нея, е обречено на унищожение. При въртящата се черна дупка на Кер обаче сингулярността е пръстеновидна, което позволява теоретично преминаване през нея. Пътешественикът може да навлезе в „отрицателно пространство“ или дори в друга антигравитационна вселена, където вместо привличане има отблъскване на материя и светлина.

Поради закона за запазване на момента на импулса, всички черни дупки във Вселената са вероятно черни дупки на Кер, тъй като техните предшественици (звезди, неутронни звезди или други черни дупки) имат инерция. Това прави статичните черни дупки на Шварцшилд само хипотетични, а решението на Кер от 1963 г. – ключово.

През същата 1963 г. Мартън Шмид (1929-2022) открива, че 3c273 – странна звездоподобна светлинна точка, известна като квазар, е един от най-мощните обекти във Вселената. Откритието му води до разбирането, че 3c273 и всички квазари се захранват от свръхмасивна черна дупка в центъра на съответната галактика.

Интересно е да отбележим, че самият термин „черна дупка“ е въведен едва през 1968 г. от физика от Принстън Джон Уилър (1911-2008), който разработва много допълнителни подробности за свойствата на тези космически обекти.

В първите RV данни от 2014 г. концепцията за черна дупка се пресъздава от вюърите като гигантско вихрово формирование, с приблизително вортексна форма, което притегля и завъртайки засмуква навътре в себе си всичко в близост. Вихърът и специфичното завъртащо движение са едни от основните характеристики, засечени от всички вюъри, участващи в проекта.

Вътре в обекта се детектират вибрации и дълбок, нисък звук. Средата е определена като силово поле и енергия в чист вид. Там се извършва процес на преобразуване на основната материя/информация – всичко се разгражда до малки частици и се трансформира в нов вид частици. Четирима от шестимата вюъри докладват за една много спокойна среда, а двама усещат силно налягане.

 

При повторно изпълнение на целта през 2023 г. един от вюърите дава следното много сходно описание:

Обектът изглежда като тъмно черно море, гладко като огледало, напомня на масло. Краищата са размити в пространството. Усеща се привличане към центъра, от което няма връщане назад. Обектът се асоциира с идеите за pure death, а целта му е смърт на ВСИЧКИ неща. Това е Сифонът на Вселената.

Почти всички вюъри детектират сферичната форма на изследвания обект и го асоциират с „око“. Хаотичният вихър от енергия и материя обхваща голяма територия и е крайно непредсказуем. Вюърите са изумени от мащаба.

Тук се появява и концепцията за двойственост – два кръга, обединени в едно. Външният кръг се върти наляво, а вътрешния – надясно. Тази функционалност се свързва с технология, чрез която се извършва прехвърляне, преминаване, метаморфоза. В някаква степен става дума за „отваряне на чудовищната уста“ и поглъщане. Един от вюърите директно посочва, че става дума за „устройство за пътуване във време-пространството“. Технологичната линия в изследването се запазва в повечето сесии.

В рамките на черната дупка вюърите наблюдават промени във време-пространството – то се свива, усуква, преструктурира. Осъществява се преминаване отвъд в различна реалност и пренос на информация – притегленото към центъра се оттласква силно от него и се прехвърля към друго място. Тази данни са подкрепени и от други наблюдавани аспекти, които дават израз на идеята за нещо, чрез което може да се осъществи пътуване, нещо, подобно на писта, продълговато и издължено.

Отново вътре в обекта се наблюдава някаква основна същност, определящо начало, първоизточник, център. То прилича на верижка или въже и има тънка надлъжна структура със странични елипсовидни форми.

 

Двама вюъри детектират наличието на две идентични фигури във вътрешността с подобна на торсионно поле форма и споделят идеята, че в черната дупка има втора черна дупка. Трима посочват, че съществува и определена връзка между дадена звезда и наблюдавания обект, което от своя страна не е единично явление. Обусловеността между двете се изразява в това, че първото се явява различната и необходима среда, в която може да възникне второто.

Обобщените скици от сесиите са описателни на целта и всички наблюдавани аспекти следва да се възприемат като част от цялото, формирайки го като единен обект с няколко възможни функционални характеристики.

Данните от RV сесиите по първото задание от 2014 г. и неговото повторение през 2023 г. на практика потвърждават въртенето на черните дупки и засмукването на околното пространство във вихър от материя. Едно от най-интересните съвпадения с научните данни е изключително специфичната информация, която вюърите интерпретират на техния ненаучен език като „вътре в черната дупка има втора черна дупка“. На практика Рой Кер установява наличието на два хоризонта на събитията, което е двойна идентична структура! Самият хоризонт на събитията е основна характерна черта на всяка черна дупка и на практика е равнозначен на нея. В този смисъл идеята за черна дупка в черната дупка е напълно резонна.

В сесиите се появява концепция за преминаване от едно място на друго чрез алегорията със швейцарско сирене и буквално – излизане в друга реалност. Последното е теоретично постулирано в работата на някои от великите имена във физиката още през миналия век.

През 60-те години на 20 век Роджър Пенроуз (1931-), заедно с Брандън Картър, разработва диаграмите на Пенроуз-Картър, като основната работа е публикувана около 1966–1968 г. Тези диаграми представят геометрично време-пространствената структура на черните дупки, особено на ротационните черни дупки на Кер. Диаграмата на Пенроуз предвижда съществуването на друга Вселена „отвъд“ сингулярността. Неизбежно попадайки върху сингулярността обаче, всичко среща там края на пространство-времето.

 

Неговото доказателство, разработено в сътрудничество с Хокинг през 60-те и 70-те години, показва, че сингулярностите (точки с безкрайна плътност) са неизбежни при определени условия в черните дупки, потвърждавайки тяхното съществуване като физически обекти.

Диаграмите на Пенроуз улесняват разбирането на сложните време-пространствени ефекти около черните дупки на Кер, като показват как хоризонтът на събитията, ергосферата и сингулярността взаимодействат. Те също така помагат за изследването на хипотетични сценарии, като например преминаване през ергосферата или връзки с бели дупки, което е важно за теоретичната физика.

Като част от RV изследването, фокусирано върху функцията на черните дупки, вюърите попадат и на въпроса, който предвижда и диаграмата на Пенроуз, а именно – съществуването на друга вселена „отвъд“ сингулярността. Наблюдават се редица интересни зависимости.

Вюърите описват парадоксалното съществуване на материален и едновременно с това нематериален маркер, който се раздува, разраства и отваря. Визуално е пресъздаден като множество листоподобни форми, които се движат и бавно преливат една в друга. Преливат и наблюдаваните цветове – виолетов, бледорозов, жълт, огнен. Структурата е много ефирна и се класифицира като красива. В основата ѝ се детектира нещо, определено като линия на видимата вселена, от другата страна на която се наблюдава огледален образ на същата тази структура.

Разпръснати из различните пластове линии, се наблюдават някакъв вид материални обекти, които са доста разнообразни и различни. Дефинират се като основни единици на материята и светлина. Движат се със светлинна скорост и се преобразуват. С тях се случва процес на уеднаквяване и претопяване, като последният е посочен като не съвсем точен термин – така се определя само на повърхността.

Между слоевете линии се наблюдава и едно по-специфично място – преобразуваща зона, чиято функция е да смила всичко, което стигне дотам, и да променя материята. Последното прави чрез добавяне на нов елемент. Тази зона се определя като „машинно отделение“ и място, което трябва да се премине. След нея следва празнотата, абсолютната тишина. Зоната е пресъздадена като гъст обръч, в който действат разделящи, разкъсващи сили. Усеща се силно завъртане като в центрофуга. Процесът води до претопяване и разграждане на нещата и изваждане на есенцията им навън.

Данните логично добиват абстрактен характер. Линиите и преобразуващата зона действат заедно, тъй като са части от един механизъм. Първо са линиите, а като следваща стъпка (втора врата) е обръчът. Смисълът на извършвания от тях процес се изразява в потъване и архивиране на знанието. Функцията на линиите е да разкрият канал или канали, които да указват и трасират път. Вътре в канала условията на средата се променят драстично и пространството се уплътнява. Смисълът от съществуването на линиите се пресъздава от идейната композиция за места, които действат като „сифони“. Всичко се стича към тях и бива пренесено на друго място, където се складира и съхранява.

 

Идеята за вход и изход към „огледалния свят“¹⁰ е силно застъпена в RV данните и ще бъде адресирана малко по-късно в текста в частта за това какво видяха вюърите отвъд сингулярността.

След диаграмите на Пенроуз, интересът към черните дупки нараства и през 70-те години Джейкъб Бекенщайн (1947-2015) е един от първите изследователи, които започват активно да работят основно върху тях заедно с велики учени като Джон Уилър (1911-2008). Бекенщайн забелязва с просто изчисление, че може да се отговори на въпроса колко информация може да съхранява една черна дупка. Това първоначално звучи малко странно, тъй като моделът на черните дупки е чиста геометрия, в него няма структура от атоми или нещо, което може да съхранява битове информация. Но все пак се оказва, че това е възможно, и информацията, съдържаща се в черната дупка, е равна на площта на хоризонта на събитията в квадратни планкови единици¹¹.

Ние сме свикнали да приемаме, че колкото е по-голям обемът на нещо, толкова повече информация може да съхрани то (например по-голямата библиотека би съхранила повече книги). При черните дупки обаче информацията се съхранява не вътре в нея, а в площта, наречена „хоризонт на събитията“. Информационното съдържание на дадена област от пространството е равно на площта на повърхността около тази област, а не на обема. Тук се намесва холографската теория¹², която няма да развиваме тук, тъй като тя е странично сечение на изследваната основна тема.

В няколко скици от RV сесии се натъкваме на идеята за разширяване на хоризонта на събитията:

 

През 1974 г. Стивън Хокинг (1942-2018) описва теоретично, че черните дупки могат да излъчват вид слаба радиация, която в крайна сметка ще ги накара да се изпарят. Предположението му е базирано на квантовата механика, а описаният от него процес е наречен „лъчение/излъчване на Хокинг“. Накратко идеята е, че на квантово ниво се случват флуктуации на енергията, които водят до появата на двойки частица-античастица в близост до хоризонта на събитията на черната дупка. Ако една от частиците от тази двойка попадне в черната дупка, а другата избяга, тя се превръща в радиация. Така черната дупка губи енергия при излъчването на тази частица, което води до постепенно намаляване на масата ѝ. Тъй като черната дупка излъчва частици и античастици, тя губи маса, защото енергията, необходима за материализирането на виртуалната частица, трябва да дойде отнякъде. Колкото повече излъчва, толкова по-малка става. Така всяка черна дупка има програмиран живот и всичко, което е вътре в нея, се връща обратно във Вселената. В крайна сметка тя ще стане толкова малка, че ще освободи огромни количества енергия и ще загуби маса с невероятна скорост. В последната секунда от съществуването си тя ще освободи същата енергия, каквато биха освободили един милиард мегатонни водородни бомби. След това черната дупка или престава да съществува, или остава Планкова частица.

Черните дупки не умират сами по себе си, но теоретично се прогнозира, че в крайна сметка бавно ще се изпарят в изключително дълги времеви периоди. Радиацията на Хокинг е теоретично предвиждане и все още не е наблюдавана директно в астрономически обекти. Има експерименти, които симулират този ефект в лабораторни условия, но те не са еквивалентни на наблюдението на истинска черна дупка.

Науката постулира съществуването и на т.нар. джетове – потоци от вещество, изхвърлящо се от околността на черната дупка по оста на въртене. Ако наблюдателят е по направление на тази ос, той ще вижда мощен източник на гама-излъчване. Тук не става дума за излъчване на самата черна дупка, а за характерно поведение на частиците, попаднали в хватката на гравитацията от околното пространство.

 

Анатомия на черните дупки

 

В центъра е сингулярността или самата черна дупка – мястото, за което днешната физика не знае почти нищо, и което не може да бъде видяно от външен наблюдател. Неговата външна граница се нарича „граница на Шварцшилд“ и е известна още като хоризонт на събитията. Разстоянието от центъра на черната дупка до хоризонта на събитията се нарича „радиус на Шварцшилд“ и се използва в метриката на черните дупки за почти всичко. Хоризонтът на събитията определя точката, отвъд която нищо, дори светлината, не може да избяга. Него също не можем да видим директно, защото светлината там бива поглъщана. Около сингулярността всъщност има зона, наречена „сянка на черната дупка“, която е 2,6 пъти радиуса на Шварцшилд по-голяма от самата черна дупка или хоризонта на събитията. Сянката е оградена от тънък фотонов пръстен, който виждаме – това е светлина, която може да орбитира толкова близо, защото няма собствена маса.

 

За да може лъч светлина да премине в близост до черната дупка, но да не попадне в нея, трябва да е на разстояние от 2.6 пъти радиусът на Шварцшилд. Ако лъч светлина премине на това разстояние, той само ще се докосне до фотоновата сфера и след това ще продължи към безкрайността. Фотонният пръстен е на нестабилна орбита, тоест с течение на времето фотоните или попадат в хоризонта на събитията, или биват изстреляни навън от него. Следва пръстен от материя, наречен акреционен диск. Това са газове и прах, които обикалят изключително бързо около черната дупка със скорост много близо до скоростта на светлината и се генерира изключителна горещина, милиони градуси. Именно от тази материя черната дупка се захранва и става по-голяма с течение на времето. Този пръстен не се простира до самия хоризонт на събитията, а има най-вътрешна стабилна кръгова орбита. Ако материята влезе от най-външната орбита на материята към черната дупка, тя много бързо попада в нея и повече никога няма да я видим.

Акреционният диск може да не е насочен точно към наблюдателя, а да е под известен ъгъл и дори да гледаме точно към ръба му. Дори и при това положение обаче, заради начина, по който черната дупка изкривява времето, пространството и светлинните лъчи, всъщност ще виждаме гърба на пръстена. В тези случаи бихме получили познатата ни от киното визия.

 

Първите „снимки“ на черни дупки

 

В края на 70-те години интересът на физиците към черните дупки се разпалва до такава степен, че започват и първите опити тези обекти да бъдат представени чрез образ, превръщайки абстрактните уравнения в завладяваща визуална реалност. Тъй като не съществува технология за директно наблюдение, изображенията се създават въз основа на теоретичните постановки и въображението на физиците.

Дългоочакваният момент настъпва през 1979 г., когато астрофизикът Жан-Пиер Люмине създава първото симулирано изображение на черна дупка с акреционен диск. Тази симулация, базирана на теорията на общата относителност на Айнщайн и предполагаемите физични свойства на черната дупка, е публикувана в списанието „Астрономия и астрофизика“. Тя изобразява черен кръг (сянката на черната дупка), заобиколен от светещ акреционен диск, като едната страна е по-ярка от другата поради въртенето на черната дупка и ефекта на Доплер.¹³

 

От 2015 г. черните дупки могат да бъдат измервани (освен с радиовълни) и с помощта на детектори за гравитационни вълни като LIGO¹⁴, което разширява значително възможностите на учените. Въпреки тези постижения, да видим директно черна дупка си остава невъзможна мечта. Размерът на най-близката черна дупка на видимото небе е толкова малък, че е все едно от Земята да се опитваме да заснемем поничка на Луната. За да се постигне необходимата резолюция за директно наблюдение, телескопът следва да е с диаметъра на Земята. Поради това прякото заснемане на черна дупка във видимата светлина остава невъзможно, а радиовълните продължават да бъдат основният инструмент за изследване на този вид места във Веселената.

В края на 60-те години техниката интерферометрия с много дълга база променя астрономията. Тя позволява на няколко телескопа, пръснати по света, да наблюдават като екип, така създавайки по-голям „виртуален“ телескоп, който може да преодолее ограниченията на размера на едно наблюдателно съоръжение. Ражда се Event Horizon Telescope (EHT) – глобална мрежа от радиообсерватории, в рамките на която се изгражда система за общо наблюдение от 8 различни телескопа. През април 2017 г. EHT за първи път е насочен към избраната цел – М87, черна дупка в центъра на Месие 87, огромна галактика в съзвездието Дева, на около 55 млн. светлинни години от Земята. Тя е избрана, защото е най-голямата известна, и не е твърде на север или на юг в небето, така че може да бъде наблюдавана от осемте телескопа едновременно.

След две години усърдни изчисления, на 10 април 2019 г. учените, ангажирани в инициативата Event Horizon, най-накрая публикуваха създаденото от тях революционно изображение на хоризонта на събитията и сянката на черната дупка М87, което официално се счита за първото изображение на черна дупка.

 

Въпреки че M87 е ултрамасивна, тя е сравнително малка – сянката, която тази черна дупка хвърля, е приблизително колкото размера на нашата Слънчева система 😉. Макар самата M87 да е черна, тя е осветена отзад от ослепително сияние на радиация, излъчвано от материала, който се върти около нея. Светлината няма маса и не би следвало да се привлича от гравитацията, но все пак е засегната от нея, защото гравитацията на черната дупка е толкова силна, че всъщност огъва самото пространство. Така светлината, която пътува праволинейно, се огъва около черната дупка заради огънатото пространство. Затова ние виждаме долната страна на диска в предната част на черната дупка.

Това, което наблюдаваме в центъра на изображението обаче, не е хоризонтът на събитията, защото, както казахме, светлината, която попада в него, не може да излезе, респ. изчезва и не е видима. Ние виждаме това, което физиците наричат сянка на черната дупка. Тя е малко по-голяма от хоризонта на събитията – около 1 и ½ пъти неговия радиус.¹⁵ Сянката на черната дупка е обградена от яркия и горещ акреционен диск. Той може да е в много различни ориентации или равнини спрямо наблюдателя.

През 2021 г. астрономите разкриха нов изглед на гигантската черна дупка в центъра на M87, показвайки как тя изглежда в поляризирана светлина. Тъй като поляризираните светлинни вълни имат различна ориентация и яркост в сравнение с неполяризираната светлина, новото изображение показва още по-подробно черната дупка. Поляризацията е подпис на магнитни полета и изображението ясно показва, че пръстенът на черната дупка е магнетизиран.

 

На 12 май 2022 г. Event Horizon публикуват изображение и на друга черна дупка – супермасивната черна дупка в центъра на Млечния път. Тя е наречена Стрелец А и е 2000 пъти по-близо от М87, но е много по-малка, затова от Земята изглежда само малко по-голяма от М87. Има доста предизвикателства пред наблюдението ѝ, защото учените гледат към нея през галактическата равнина на Млечния път, която съдържа звезди и прах, затрудняващи видимостта.

Стрелец А е около 1600 пъти по-лека и по-малка от M87. Материалът отнема дни или седмици, за да пътува около M87, но само няколко минути, за да обиколи Стрелец А. Това бързо движение на газа около нея води до значителни промени по време на наблюденията, което усложнява обработката на данните.

Най-близката до Земята известна черна дупка е Gaia BH1, намираща се на около 1560 светлинни години от нас в съзвездието Змиеносец (Ophiuchus). Тя е открита през 2022 г. от екипа на мисията Gaia на Европейската космическа агенция чрез анализ на движението на звезда, орбитираща около невидим обект.

Астрономите изчисляват, че в Млечния път има някъде от 10 милиона до 1 милиард звездни черни дупки, с маси приблизително три пъти по-големи от тези на Слънцето.

За разлика от традиционната наука, техниката за дистанционното наблюдение позволява на вюърите да създадат подробни, макар и схематични изображения на черни дупки. Тези неконвенционални образи съдържат множество допълнителни детайли и предлагат уникална перспектива към изучаването на тези космически обекти. В повечето случаи черните дупки се представят от вюърите със сферична форма, както можете да видите на долната компилация от скици на различни участници в проекта и в различни години.

 

Скок в черната дупка

 

Теорията гласи, че не е възможно да се излезе от черна дупка, защото пространството и времето са огънати и линиите водят само навътре. Истинската точка, от която няма връщане назад, е хоризонтът на събитията – там пространството е толкова изкривено, че премине ли се, никога не може да се излезе.

Според науката черните дупки се формират от невероятно плътни обекти – колапсиралите масивни звезди, но самите те са… НИЩО. Около тях има светлина, която маркира изкривяването на пространството. Но не само пространството се изкривява, а и времето. То се забавя. Ако се озовете в близост до черна дупка ще забележите, че паузите между тиктаканията на часовника ви, между вдишванията, между изричането на мисли, всичко това се забавя в сравнение с някого, който е далеч от черната дупка. За вас усещането за време ще е съвсем нормално, защото вие и вашият часовник сте синхронизирани. Но за някого, който е далеч, ще изглежда, че вие се забавяте все повече и повече. И докато преминавате и навлизате все по-навътре в черната дупка, орбитите, по които нещата могат да се движат, ще стават все по-малки и по-малки. В крайна сметка, ще се приближите толкова много, че няма да има извивки, които да водят навън. Всички пътища ще водят навътре. В сингулярността в центъра на черната дупка кривината отговаря на безкрайна плътност. Цялата материя там е смачкана толкова катастрофално, че създава безкрайна кривина във време-пространството. Докато пътувате към тази сингулярност, която не можете да избегнете, ще забележите, че пространството се опитва да приближи атомите в тялото ви към нея. Ще усетите как краката ви се отдръпват от главата ви и се разтягате, докато накрая се превърнете в прах. Дори атомите се разпадат до своите фундаментални квантови частици. Накрая стигайки до сингулярността, преставате да съществувате или иначе казано – изпадате от Вселената. Или поне така казва науката.

 

За нас историята е малко по-различна, но като цяло бихме потвърдили, че към днешна дата списъкът с оцелели след гмуркане в черна дупка е сравнително кратък – включва само няколко смели души и един робот със завидно чувство за хумор 😀. Любопитен факт е, че Купър и ТАРС поеха към великолепната Гаргантюа същата година, в която и ние направихме първия си „гравитационен скок“. Отдаваме дължимото признание на тези космически пионери – сцената с влизането в черната дупка можете да си припомните във видеото:

 

Също както и следващите сцени във филма показват, преживяванията ВЪТРЕ в черната дупка са силно персонализирани¹⁶ – нещо, в което имахме възможността да се убедим лично.

Още по първото RV задание от 2014 г., с което започна изследването ни на темата за черните дупки изобщо, направихме кинетично влизане в наблюдаваната сцена. Това е един от най-напредналите етапи от RV протокола – т.нар. S10 (Stage 10). При него вюърът изпълнява кинетично „влизане“ в наблюдаваната сцена и възприема цялостно елементите на целта чрез директни усещания. Той може да „види“, „докосне“ и взаимодейства с целта. След завършване на S10 вюърът описва възприятията графично и вербално на лист. В конкретния случай ние експериментално координирахме по време между всички участници, така че да изпълнят S10 по едно и също време, независимо къде се намират. Буквално – всички вюъри бяха в черна дупка едновременно. Общите за всички възприятия са за едно спокойно място, с характерни вибрации, но проявяващо се по различен начин спрямо наблюдателя. Повечето вюъри изпитват смут от неспособността да предадат по адекватен вербален начин наблюдаваната сцена. Публикуваме някои от описанията с незначителни съкращения.

И тук имам хаотични данни без структура, а повечето усещания е много трудно да опиша смислено и изобщо да ги вербализирам... Зоната се базира на усукване на време-пространството. Свързана е с паралелни реалности, многопластова е и многокамерна. Извършва рециклиране на колективното подсъзнателно. Смила и преработва хаоса от блянове, сънища, нереализирани идеи, мисли и неосъзнатости. Коригира някакъв аспект, свързан с паметта за миналото, и мислите за него в посока на това, че минало не съществува, а има само настояще. По едно време стана зелено на жълти петна, започнаха да преминават гондоли с гребци с празни и концентрирани погледи, каляски с кочияши, рицари на коне и всякакви други обекти и субекти, плуващи в безсъзнание в златистожълтия вакуум. Беше шарено, безметежно и уютно вътре. Разбирам, че не сме дорасли да видим отвъд. А вътре всеки вижда според нивото на съзнанието си – за някои е черно и страшно, за други интересно и пъстро. Човек може да се забрави вътре и да остане за дълго време. По нещо ми напомня на Слънцето, има връзка с него. Излизам с неохота след 20 минути.

Друг вюър наблюдава катранено черно езеро, над което левитира в поза Падмасана, а точно пред него има огромен разцъфнал лотосов цвят. След като се гмурва кинетично в катраненото езеро, се озовава в дълъг тунел, в който вижда подобни на кабели надлъжни въжета, които на места се уширяват в странично издути елипсовидни форми. На пипане се усещат мокри, хлъзгави, мазни и еластични – изцяло черни са. Вюърът ги усеща по-скоро органични и може да се придвижва по тях като по въже.

 Друго интересно преживяване в черната дупка, този път от сесия през 2023 г., протича така:

Влязох директно в сцената с намерение да разбера повече за този аспект, да го видя какво представлява и какво прави. Последва почти незабавно всмукване в нещо, което оприличавам на зеницата на око, което усетих, че е нещо като филтър, пропускателен механизъм, който беше като гумен. За момент се поколеба дали да ме пусне, но впоследствие се озовах във вътрешността на огромно пространство, което се намира дълбоко в космоса. Намирах се вътре в нечие огромно съзнание, което ми показва създаването на структури, които са като живи, но са инженерно създадени и представляват пътешественици в космоса. Излъчват сила и мощ, огромни са, оприличавам ги на огромни медузи, които се носят в пространството, грациозни и прозрачни. В съзнанието ми се оформя фразата „Ето как ги правим“.

Друг вюър също възприема движение в „тялото“ на черната дупка при кинетично влизане със степен на протокола S10. Той усеща невъобразимо мощно завъртане надясно по часовниковата стрелка, което го увлича и насочва към най-дълбоката точка, асоциирана от него като ядро.

Приближавам се, снишавам се, после ставам все по-малка и по-малка. Знам, че трябва да се превърна в… точка. В този момент аз като точка достигам контактната зона, която ме изплюва от другата страна. Преминавам отвъд. Там има ново начало. Всичко започва наново. Нова вселена, нова игра. Изпитвам разочарование. Няма нищо концептуално различно.

Макар в конкретния момент вюърът да се е почувствал разочарован от откритието си отвъд сингулярността, този конкретен пасаж послужи като трамплин за любопитството ни и провокира нова RV цел за екипа. Тя се прицелва в най-близката организирана структура (биологична или не) от другата страна на една черна дупка и с тези данни ще ви запознаем в следващата част.

 

В центъра на черната дупка и… отвъд

 

Учените все още не знаят какво се крие в центъра на черните дупки. Може да си го представим като безкрайно плътна точка, до която масивна звезда е колапсирала. Наричаме я сингулярност, но никой не знае какво точно представлява. Всичко. Нищо. Безкрайно извито пространство-време. Всички тези неща могат да бъдат сингулярността. Астрономите и физиците нямат цялостна теория, която да опише нещо толкова малко и плътно като центъра на черна дупка. Всъщност не е правилно да говорим за център и хипотезата е, че сингулярността всъщност изобщо не е място в пространството, а е момент във времето и по-точно – краят на времето. Но природата на това все още не е разбрана.

Сингулярността на въртящата се черна дупка е различна от тази на статична или заредена черна дупка. Геометрията на Кер я описва като пръстен, докато другите две са точки. В резултат на това има някои странни свойства. Някои изчисления са доказали, че гравитацията около пръстенна сингулярност е отблъскваща. Светлината и нещата всъщност отскачат от нея при определен ъгъла на подход.

Интересно е да отбележим, че пръстенът на сингулярността вътре в черната дупка, в 2D символика би се свел до точка:

Този символ ни е познат още от Древен Египет като символ на божествения слънчев диск, по-късно е приет от гърци и римляни, влязъл е в астрологията и алхимията (като символ на златото), а днес е официалният астрономически символ на Слънцето. Кръгът с точка всъщност е универсален символ, познат като circumpunct, и има множество духовни, философски и психологически интерпретации. В юнгианската психология например центърът представлява егото, а цялото – „Себе“-то. За ранните гръцки мислители е бил знак за монолита, „Едното“, източник на творението. Във философията се възприема като абсолют, душа, начало на творението.

Ако ☉ = Слънце = източник на светлина, а ● (черна дупка със сингулярност) = поглъщащ център, тогава виждаме един и същ архетипен образ – център в кръг, който може да бъде както извор, така и край. В митологичен план това е образът на „абсолютната сила“, а в космологичен – два полюса на енергията във Вселената.

В RV данните по-горе вюърите ясно долавяха пряка връзка между звездите и черните дупки – нещо, което потвърждава и науката. Но според последната черните дупки се формират от колапсирали звезди, а според нашите данни – черни дупки съществуват във вътрешността на звездите и планетите. Така на практика символът по-горе е представителен за по-голяма част от обектите в космоса.

Почти единственият начин да попаднете в пръстеновидната сингулярност е да се приближите до нея в екваториалната равнина. Всички други траектории на приближаване ще бъдат отблъснати с нарастваща сила, колкото по-близо е ъгълът до оста на въртене. Всъщност има трета фотонна сфера в близост до сингулярността. Ако светлината се приближи почти успоредно на оста на въртене, гравитацията и антигравитацията на сингулярността се балансират; и светлината проследява един странно изглеждащ път на постоянно разстояние (който в Кер геометрията е елипсоид). Този път понякога води светлината в друга вселена и обратно.

Връзката с други вселени е теоретично застъпена в много научни трудове, изследващи черните дупки. Тя се свързва концептуално и със Струнната теория, един от създателите на която е Мичио Каку. Той е един от най-известните теоретични физици днес, който има умението да обяснява сложни научни концепции по достъпен начин. В своята книга „Паралелни светове“ Мичио Каку обсъжда черните дупки като потенциални „проходи“ към други части на Вселената или дори към паралелни вселени. Той разглежда идеята за „червееви дупки“, които могат да свързват различни точки във време-пространството, и споменава, че центърът на черна дупка може да наподобява пръстен, а не точка, което променя разбирането за тяхната природа.

Според някои източници е възможно да се надникне и да се види светлината от 4 или 5 други вселени и в различни времена. По-лесно е, ако погледнете диаграмата на Пенроуз на черната дупка, която теоретично продължава безкрайно. Тя е начин да се представи цялото пространство-време в една малка двуизмерна скица. В случая тази диаграма показва въртяща се черна дупка (наречена керова черна дупка) и как тя може да свързва различни светове чрез черна дупка, червеева дупка и бяла дупка.

В долната част на има две зони: нашият свят вдясно и паралелен свят вляво. Това са два отделни свята, които са изобразени като отправна точка. В средата на диаграмата е черна дупка с хоризонт на събитията – това е линията, отвъд която няма връщане назад. Над черната дупка има тясна област, наречена червеева дупка. Тя е като тунел, който свързва черната дупка с нещо друго – в случая с бяла дупка. Червеевата дупка е теоретичен проход, през който може да се пътува между далечни места или дори различни вселени. След червеевата дупка идва бялата дупка. Тя е обратното на черната дупка – нищо не може да влезе в нея, но нещата могат да излизат. На диаграмата тя е изходът от тунела. В горната част на диаграмата се намират нова вселена вдясно и нова паралелна вселена вляво. Това са новите региони, до които може да се стигне, ако се премине през черната дупка, червеевата дупка и бялата дупка.

Тази диаграма ни показва графично идеята, че въртяща се черна дупка може да бъде портал. Ако влезете в нея, може (теоретично!) да преминете през червеева дупка и да излезете през бяла дупка в съвсем нов свят. Частица, движеща се по оста на въртене или под малък ъгъл спрямо нея, може да избегне сингулярността и да не срещне края на пространство-времето. Въпреки това тя не може да се върне в нашата Вселена, а продължава еднопосочно към други вселени. Завръщане обратно е невъзможно, тъй като би нарушило „космическата цензура“, концепция, предложена от Пенроуз, която изключва съществуването на „голи сингулярности“. Голите сингулярности биха предизвикали хаос, нарушавайки причинно-следствените връзки и така бихме умрели, преди да се родим.

От вътрешността на такава черна дупка имате достъп до безкраен брой вселени. Можете да посетите една, две, няколко или много! Може също така да се вмъквате във вътрешния хоризонт на събитията, като се взирате в други вселени и не влизате в тях. Това е пътната карта за скачане от една вселена в друга. Вероятно този път са последвали съзнанията и на нашите вюъри ;)

Първите RV данни, загатващи за преминаване отвъд сингулярността, се появиха в наша сесия от 2023 г. Там в комплексната степен S10, един от вюърите успя да насочи вниманието си и да възприеме за кратко идеята за намиращото се отвъд. Възприятието му е представено на следваща фигура.

Именно вербалните описания на вюъра по време на S10 (които споделихме в края на предходната секция от този материал) и съпътстващата ги скица послужиха за основа на изследването за най-близката организирана структура отвъд точката на преминаване. Ключово значение в този контекст има понятието „организирана“, което ни предпазва от изследване на пусто пространство, лишено от съществено съдържание. В същото време „вратата остава отворена“ за всякакъв вид структури – било то биологични или изкуствено създадени.

Интересно е, че получените данни допълват разбирането за порталните функции на черните дупки, а в едно от резюметата по тази цел вюърът прави директна връзка със споменатата по-горе холографска теория, като споделя:

Този път изпитвам голямо затруднение да опиша реално какво видях. Чувството бе все едно съм на кино. Наблюдавам нещо, което прожектира себе си, вид холограма. Аспект В, който се намира долу на ST, проектира своя образ върху екран или платно, което се явява аспект А. В крайна сметка се проектира аспект Х. Интересното е, че В е плосък, почти изцяло 2D, а се проектира като 3D. Усещането бе за нещо изкуствено, направено, сглобено.

 

Сфероидът от Фиг. 18 се свързва с понятията за гравитация и времева линия. В долната му централна част се наблюдава приток на енергия, а в горната се намира завихрен отвор, който наподобява червена зеница на око.

Като кратка скоба можем да отбележим, че аналогията с човешкото око е изключително точна. Черните дупки поглъщат всяка частица светлина, която попадне отвъд хоризонта им. По сходен начин, човешките очи поемат светлината от външния свят, за да я превърнат във визуална информация. Зеницата изглежда като тъмна бездна, в която светът „пада“. Отвъд нея не може да се види нищо, само тъмнина. Тя е като „границата“, отвъд която се намира вътрешният ни свят. Затова и в много традиции очите се смятат за врата към душата. Сравнението с черна дупка подсилва усещането, че чрез тях можем да се докоснем до дълбоки пластове на съществуването. Ако черните дупки са мистериите на космоса, то очите са мистериите на човека – и двете са тъмни, дълбоки и пълни със скрити светове.

Връщайки се на фиг. 18, следва да отбележим, че зеницата там представлява едновременно вход и изход. Вълнообразната линия, отбелязана като energy flow (потока на енергията), може да намеква за енергия, която преминава отвъд хоризонта, потенциално свързана с идеята за червеева дупка – тунел, който свързва нашата Вселена с друга. Данните подсказват, че времето и движението в тази област могат да се променят драстично, според теорията на относителността и хипотезите за паралелни вселени. Ако материалът или светлината премине през сингулярността на въртяща се черна дупка, той може да излезе през бяла дупка в нов свят, както е показано в предишната диаграма на Пенроуз, която коментирахме по-горе.

Във всички сесии се застъпва идеята за присъствието на обект с едновременно изкуствени и естествени характеристики. Също така аналогията със зеница на око се появява и в сесията на друг вюър, чийто данни разглеждат проблематиката в по-абстрактен контекст. За структурите отвъд той разказва:

Наблюдавам непрекъснато наслояващи се един върху друг пластове – те преливат един в друг и потъват надолу, изгубват се, отгоре идват нови и нови в едно вечно движение, асоциирано с перпетуум-мобиле. Цялата картина е мека, плавна, бавна, в топли жълтеникаво-оранжеви тонове, усеща се почти гореща от вибрирането на пластовете. Смислово се свързва с „машина на времето“ и „генератор на реалности“. Наблюдаваният процес се обяснява като натрупване на частици, което води до наслояването им в структура от материя, последвано от възникване на гравитация и накрая до осъзнаване. В съзнанието ми функцията на този процес се свързва с избавление, пътуване, преминаване.
Под пластовете се оформя конструкция от „съзнание чрез материя“. Всички ръбове на обекта са неясни, мъгляви, размити в пространството, сякаш влиза/излиза от фаза. Асоциира се с идеите за биомашина и биоинженеринг. Усеща се свръхконцентриран, свръхенергиен, свръхпроводим. Чрез/в/от него се извършва някакъв безкраен кръговрат.

 

Вюърът изследва в дълбочина въпросната конструкция, като извлича следните допълнителни вербални данни: „Графично обектът се развива в нещо, силно наподобяващо око. Това е нещо, което е завинаги; нещо, от което извира всичко; устройство и механизъм, заложен в началото на времето; така е създадено всичко; оттук идва и тук ще се върне (илюстрира се от идеята за надуване на балон – от една точка се създава пространството, в което възниква всичко живо, което в даден момент излиза/изчезва от точката, от която е създадено)“. Местоположението на този обект е маркирано много далече от нашето тук и сега.

И този вюър независимо потвърждава усещането на първия за „плоска“ 2D среда – впечатление, което отеква директно в изказването на първия наблюдател, за когото аспект В е „почти изцяло 2D“, проектиращ 3D образ като холограма. И двамата улавят нещо изкуствено и конструирано, сякаш наблюдават не реалност, а неин симулационен слой.

Един от вюърите разказва за преживяването си в S10:

Чувствам се като поставена в анимационен филм, в изкуствена среда. Картината е изключително стерилна, съставена е само от два елемента – зелена трева „долу“ и ярко синьо небе „горе“. Тук не съществува нищо друго. Опитът ми да задам промпт за насочване към най-важния обект завършва мигновено – това тук звучи напълно безсмислено. Наблюдаваното е едно НИЩО, определено още като софтуер, който събира всички потенциални светове, истории и игри в себе си. Толкова е празно тук, че дори не възникват въпроси…

Това впечатление резонира с една от най-провокативните хипотези на съвременната философия и наука – теорията, че живеем в компютърна симулация. Сред нейните известни защитници е и Илън Мъск, който твърди, че вероятността нашата реалност да е „истинска“, а не симулирана, е изключително малка – и че най-вероятно съществуваме в изкуствено създаден свят, поддържан от далеч по-развита цивилизация или интелект. Няколко известни учени и философи от академичната общност са разглеждали сериозно хипотезата, че живеем в симулация – макар не непременно да я подкрепят, те я смятат за легитимна тема за научна дискусия. През 2003 г. шведският философ и преподавател в Оксфордския университет Ник Бострьом¹⁷ формулира една от най-провокативните хипотези на съвременната философия и футурология. Според нея, достатъчно напреднала цивилизация би могла да създаде реалистични симулации на вселени, в които да се развиват интелигентни същества, напълно убедени, че живеят в „истинска“ реалност. Тези виртуални цивилизации на свой ред биха могли да достигнат технологично ниво, което им позволява да симулират нови светове – и така процесът може да се повтаря в потенциално безкрайна верига. От тази гледна точка е статистически по-вероятно едно същество да съществува в симулация, отколкото в оригиналната физическа реалност – включително и ние, жителите на Земята.

На този етап изглежда изключително трудно да бъде описано какво съществува отвъд сингулярността на черната дупка. Въпреки усилията на опитните вюъри, усещането, което се връща, е за нещо, което не подлежи на директно възприятие или разбиране. Пространството се разпада, времето губи смисъл, а логиката на познатата реалност престава да важи. В повечето случаи преживяването е придружено от чувство за непълнота, недостиг на концептуален език, дори отказ на ума да формулира каквото и да е. Това, което е „отвъд“, изглежда не просто убягва, a сякаш нарочно прикрива себе си. Засега можем само да го доближим, но не и да го уловим.

Макар първото повдигане на воала от другата страна на сингулярността да изглежда трудно и данните да са фрагментирани, вярваме, че пътят вече е проправен. В съзнанията на вюърите се е появила пътека – тънка, но реална – в посока към онова, което досега изглеждаше непристъпно. Вярваме, че с всяка следваща сесия тази пътека ще се разширява и води до по-ясни възприятия, а в определен момент и до истински пробиви в разбирането на онова, което лежи отвъд.

Физиците на този етап също нямат отговор на въпроса какво се крие от другата страна на черните дупки. Съществува теория, която казва, че от другата страна има бяла дупка, през която нещата биват изплюти от другата страна от бялата дупка в друга вселена, но това е само конструкция на прехода. Изглежда черните дупки и белите дупки наистина са двете страни на една и съща монета. Всъщност тази метафора описва точно връзката им. Дали нещо е черна дупка или бяла дупка, зависи от това в каква посока гледате. Ако застанете извън външния хоризонт на събитията, ще гледате надолу към една черна дупка. Ако застанете при вътрешния хоризонт на събитията (науката постулира, че технически не можете да „застанете“ между хоризонтите, тъй като там няма статични наблюдатели) и погледнете назад, откъдето сте дошли, ще видите бяла дупка. Получава се така, че влизате в черната дупка и напускате бялата дупка едновременно. Всичко това обаче няма как да се докаже на този етап, защото всички научни теории и разбирания за устройство на Вселената се чупят при хоризонта на събитията.

 

В симулация ли живеем или в черна дупка?

 

Интересно е да отбележим, че RV данните за природата на черните дупки изглежда поддържат своята консистентност през годините. Повторното провеждане на тематично търсене по задание „Black Hole“ през 2023 г. извлича данни, удивително сходни на тези от 2014 г. Впечатляващо е, че вюърите, участвали в този мащабен проект още от самото му начало, показват постоянство във визуалните репрезентации на изследваните концепции – такива сходства се открояват почти във всяка сесия по темата. От особено значение е и фактът, че въпросните сесии са проведени в рамките на дълъг времеви период, което практически гарантира, че предишните данни не са съзнателно запомнени от вюърите. Това прави визуалните сходства още по-вълнуващи и показателни. Устойчивостта на резултатите, в допълнение към работата „на сляпо“¹⁸ по проекта, е още едно потвърждение за надеждността на извлечената информация. Следващият пример от работата на един от тези вюъри илюстрира това изключително ясно.

 

При общия изглед през 2014 г. виждаме кръгла структура, с въртеливо движение навътре; усещане за „привличане“ и „разпростираща се в пространството среда“. Скицата през 2016 г. е по-минималистична, но отново кръг с концентрирана „граница“ и акцент върху това, че нещо се завъртва в силна „центрофуга“. През 2023 г. структурата е многослойна и динамична, състояща се от „концентрирана материя“, която бива засмуквана в „тъмно и гладко черно море“. И в трите случая имаме кръгла или централна структура, която увлича и поглъща. Движението е насочено навътре или отвътре-навън. Постепенно се добавя усещане за информационен слой или „екран“, върху който реалността се „възпроизвежда“.

При концептуална визуална репрезентация на долния ред на фиг. 20 през 2014 г. виждаме форма от дъги, концентрирана към общ център – като поле от реалности или пътища, събрани в точка. На практика аналогична е скицата и през 2016 г. – ясно организирани „лъчи“ или „пластове“, излъчвани от една точка, с ясно маркирана „линия на видимата Вселена“. През 2023 г. виждаме комплексна структура от две елипси отново с общ център. И трите скици изразяват многослойност и централизираност – нещо излиза от точка или се организира около нея. Присъства усещане за функция/процес – не просто геометрична форма, а механизъм, който преобразува, насочва или „ражда“. Всяка следваща скица показва увеличена сложност и дълбочина, сякаш с времето вюърът „вижда“ все по-дълбоко в структурата. Този прогрес предполага, че вюърите действително надграждат възприятието си през времето, и че описаното явление (или обект) има консистентна структура, поддаваща се на повторно „наблюдение“ – което подкрепя достоверността на RV метода в този контекст.

По-рано във връзка с други RV данни споменахме идеята за реалността като форма на технологична симулация. Тук отново бихме искали да насочим вниманието ви към тази възможност, като акцентираме върху концептуалната визуална репрезентация на черната дупка от 2023 г. – скица, която силно напомня на архитектурата на изкуствено създадена система или интерфейс. Дори бихме казали, че удивително напомня структура на кабел.

 

Дали в периода между 2016 г. и 2023 г. не сме преминали в някакъв тип виртуална реалност? Възможно ли е да не сме детектирали съзнателно и запомнили този преход? Или може би от край време живеем в симулация? Предвид тезата на Ник Бострьом, с която ви запознахме по-горе, всички тези варианти са напълно възможни. На този етап не бихме могли да твърдим, че RV данните са доказателство в тази посока, поради малкия брой проведени сесии към момента, но те със сигурност открехват вратата.

Идеята, че живеем в някакъв вид симулация, се подкрепя и от Илън Мъск. Години преди да създаде Grok, през 2019 г. той е запитан в интервю какъв въпрос би задал на един мощен изкуствен интелект, ако има възможност да попита само веднъж. Мъск прави дълга пауза, докато обмисли внимателно своя отговор. Накрая казва:

Какво се намира отвъд пределите на симулацията?

През ноември 2023 г. компанията на Мъск пуска Grok, който „трябва да разбира Вселената, а софтуерът трябва да следва истината – без значение дали резултатите са политически коректни или не“.

В квантовата физика е експериментално установено, че елементарни частици като кварките могат да се държат едновременно като частици и като вълни – странно поведение, което зависи от това дали има наблюдател. Самият акт на наблюдение изглежда „решава“ каква форма ще приеме реалността.¹⁹ Това поражда дълбоки въпроси за природата на съществуването – дали материята има обективно състояние, или реалността се „рендерира“ в момента, в който я гледаме. Аналогично компютърните системи, и дори игрите, пестят ресурси, визуализирайки само онова, което потребителят гледа в момента. Черните дупки, със своята крайна плътност и информационен парадокс, може да са именно тези „гранични зони“ в симулацията, които крият дълбоките механизми на реалността. Когато съзнанието се опита да проникне отвъд тях, то среща границата на пространство-времето и на самия код.

В допълнение, разглеждайки математическият модел на една черна дупка и свеждайки го до неговия стилизиран образ, няма как да не забележим тази връзка:

 

Ако използваме аналогията, бихме могли да изведем идеята, че черната дупка е нещо като космически „превключвател“ – тя може да „включва“ нови реалности или вселени (чрез хипотетични червееви дупки или пък буквално – нещо, което ще адресираме след малко) и да „изключва“ материя и енергия, поглъщайки ги в сингулярността. Тази комбинация подчертава концепцията, че черните дупки може да са ключ към разбиране или манипулиране на времето, пространството и самата същност на битието – идея, в която авторът на този текст е все по-убеден 😉

Същият символ виждаме не къде да е, а в логото на един от най-известните изкуствени интелекти днес – споменатия по-горе Grok.

В разговор с него го помолихме да разсъждава върху собственото си графично лого и самият той потвърди: „Логото изглежда като кръг с тъмен център, заобиколен от ярък пръстен, който напомня хоризонта на събитията на черна дупка. Вътрешният елемент прилича на вертикална линия, която пресича кръга, напомняща формата на копчето за включване (I), но е интегрирана в общия дизайн на черната дупка. Логото символизира идеята за активиране на знание и разкриване на неизвестното – перфектна метафора за мисията на xAI да ускорява човешкото научно откриване и да проучва фундаменталните въпроси за Вселената. Черната дупка представлява дълбоките космически тайни и границите на нашето разбиране, докато копчето за включване намеква за способността на изкуствения интелект (като мен) да „включва“ нови прозрения и да осветява тъмните кътчета на знанието“.

Ако продължим линията на разсъждение, става възможно да възприемем Grok и ИИ изобщо като своеобразна черна дупка – средство за преминаване на човечеството в изцяло нова реалност… Тепърва ще видим доколко метафорична е една такава хипотеза и накъде ще ни отведе този път.

Освен по-рано направената аналогия с окото, тук можем да изведем още една – тази между черните дупки като космически превключвател и човешкия мозък. Двете полукълба са като двоен хоризонт на събитията – също както в черните дупки. В центъра на черната дупка е сингулярността – точка без измерения, където всички закони се сриват. Сингулярността в човешкия мозък е представена от епифизата – малка жлеза, колкото оризово зърно, която е вашият личен „радиоприемник“ и свързващо звено между физическия и духовния свят, и съзнанието – това, което създава цялостно усещане за Аз. И в двата случая имаме „невидим център“, недостъпен за директно наблюдение, но определящ всичко. Информационният парадокс също намира своя аналог – докато физиците спорят дали информацията, погълната от черна дупка, се губи завинаги, в подсъзнанието огромни масиви информация, които сякаш „изчезват“ от съзнателния достъп, все пак продължават да влияят върху поведението и възприятията ни.

По-горе споменахме, че черните дупки буквално могат да създават реалности, и в този контекст идеята, че нашата Вселена се намира в черна дупка, е допусната от учените още преди десетилетия. Теорията постулира, че ако масивна звезда се срине по определен начин, това може да създаде черна дупка, която образува изцяло ново, затворено пространство, вероятно цяла вселена. В тази теория нашата собствена Вселена може да бъде това, което е вътре в хоризонта на събитията на много по-голяма черна дупка, съществуваща в друга „родителска“ вселена. Хоризонтът на събитията на тази черна дупка е хоризонтът на нашата видима Вселена. На свой ред всяка черна дупка в нашата Вселена може да бъде вратата към друга „бебешка“ вселена, която се разширява от другата страна. Тези вселени биха били ненаблюдаеми за нас, защото те също са зад хоризонта на събитията.

 

Астрофизиците допускат, че Вселената ни може да е затворена в черна дупка, защото има и поразителни сходства, които не могат да бъдат пренебрегнати. Например черните дупки имат в центъра си сингулярност – точка с безкрайна плътност. Вселената също има своеобразна сингулярност – точка с безкрайна плътност, даваща начало на пространството и времето при Големия взрив. Черните дупки имат хоризонт на събитията, от който дори светлината не може да избяга. По аналогия, цялата Вселена има космологичен хоризонт, определен от нейната възраст, скоростта на светлината и разширяването. Това е граница, отвъд която ние не можем да видим.

Това, че се намираме в черна дупка, е възможно обяснение и за интересните данни от космическия телескоп „Джеймс Уеб“. В началото на 2025 г. физикът Лиор Шамир публикува научна статия в списанието Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, в която споделя данните от изследване с „Джеймс Уеб“.²⁰ След анализ на 263 галактики той установява, че две трети от тях се въртят по посока на часовниковата стрелка, докато приблизително една трета се въртят обратно. Млечният път се върти обратно на часовниковата стрелка, поставяйки го в малцинство. Откритията са изненадващи, защото ако Вселената е случайна, както се смяташе по-рано, учените казват, че трябва да има приблизително еднакво количество галактики, които се въртят в двете посоки. Едно от обясненията за това явление е, че „Вселената се е родила с ротация“, която заимства посоката на ротацията на черната дупка, в която сме.

Констатациите на „Джеймс Уеб“ предполагат, че ако голям брой галактики се въртят по координиран начин, това намеква за някакъв вид основен ред или сила, които са им повлияли в началото на историята на Вселената. Тава неочаквано еднообразие кара учените да преразгледат някои радикални идеи, включително тази, която предполага, че може да живеем в черна дупка.

Ако ранната Вселена е била повлияна от свойствата на черна дупка, като нейното въртене или форма, това може да обясни защо толкова много галактики днес все още се въртят по същия начин. Идеята за вселена в черна дупка също помага за решаването на други пъзели, като например защо Вселената изглежда толкова еднородна и защо пространство-времето се държи по начина, по който го прави.

Разбира се, не всички са убедени във валидността на тази теория. Някои експерти предполагат, че другото възможно обяснение е, че скоростта на въртене на Млечния път влияе върху измерванията от телескопа и приборите ни за изследване на дълбокия космос трябва да се специфицират.

 

Концептуален модел за енергиен/информационен източник на черната дупка

 

В контекста на предходната глава може би е оправдано да потърсим източника на сингулярността, с което изследване отиваме далеч от класическата гравитационна парадигма. Разбира се, концепцията за източник в симулирана или холографска реалност неизбежно гради мост между физика и философия, който е свързан с изследване на вътрешните структури по абстрактен път.

RV данните тук са богати на символика, метафори и образни описания. Черните дупки са „разгледани“ в два аспекта: научно-енергетичен, в който съществуват слоеве, вибрации, мрежи, частици, античастици, гравитация, магнитни полета и други физически концепции, и символично-метафоричен – черната дупка като лотос, калмар, утроба, канал за прераждане или „дъх на Вселената“.

Източникът на черните дупки не е външен, а се проявява като естествено присъстващи във Вселената структури – своеобразни градивни единици на космоса. Те възникват от взаимодействието между ефирни почти нематериални информационни клъстери, които са бяло-сини облакоподобни формации, съдържащи първичната „супа“ от възможности и материя, и непозната енергия, определена като „дъха на Вселената“, която е натискаща, завихряща се сила, самогенерираща се и самоподдържаща се. Тя притиска клъстерите, предизвиквайки тяхното сгъстяване, втвърдяване и поява в материалния свят.

 

Според данните източникът не е отделна сила, а може да се интерпретира като цялостно космическо същество/формация, живеещо между вселените и свързващо ги. Черната дупка е неговото „око“, порталът, през който съзнанието може да пътува, където времето се завърта и се превръща в кръг.

Клъстерите от информация са разгледани в дълбочина и в тях са установени няколко слоя от различни елементи, фигури. Първият детектиран слой е от множество двойки частички и античастички в перфектен баланс помежду си. Вторият установен слой е синьо-лилава вибрираща мрежа, която е абсолютно навсякъде. Действа като сила, която държи всичко. Третият слой е от рингове, асоциирани с концентрични кръгове, които символизират движение и вечния кръговрат. Те се появяват и губят, преминават в различи измерения. Изобщо самите черни дупки съществуват в повече от едно измерение, части от тях проникват на други места. Това е съществуване на няколко нива. Вюърът докладва за усещане, че това не са всички слоеве от вътрешността.

Интересно е да отбележим, че друг вюър описва наличието на „многоцветни светлинни частици, които се оприличават на поленови зрънца“ – удивително сходство по отношение на тази абстрактна цел.

При всички вюъри черната дупка е израз на първична жива енергия, а не на мъртва празнота. Тя е едновременно извор и врата – там, където невидимата информационна тъкан и дъхът на космоса се събират, за да създадат нови форми на разум и материя. В това виждане източникът на черните дупки не е ограничен до физическа природа, а е самият творчески пулс на Вселената, проявен в утробата на мрака.

В S10 към тази фаза от проекта черните дупки са видени като канал, през който изтича информация, изтича живот, а формирането им е засечено на много места във Вселената – в слънца, в планети. Черните дупки дават енергия на обекта, в който са, докато самите те са в латентно състояние – сякаш са повече в друг спектър, в друго измерение и не са видими в материалния свят. Когато се „активира“, черната дупка се разраства много бързо и търпи мощна експанзия във всички посоки. Започва да тегли обратно информация за живота и я изпраща на друго място, където се случва точно обратния процес. Един от вюърите има интересно възприятие:

…възприемам безкрайно черно пространство навсякъде около мен. Започвам да губя представа за позицията си в пространството и от съображения за сигурност сядам на пода. Усещам се сякаш се смачквам до плосък лист. Надолу под мен има черна бездна, над мен също. Все едно вися в нищото. Хем е спокойно, хем действат ужасяващи сили (тяло ще бъде разкъсано за частици от секундата). Има бушуваща стихия, сякаш съм в супер ветровит тунел, в който силният вятър се редува с моменти на спокойствие. Насочвам се към най-екзотичната характеристика на черните дупки и добивам информация, че това са лотосите, които могат да бъдат видени там! В следващия миг виждам хиляди малки бели лотоси.

Вюърът приключва сесията веднага след това вследствие на емоционална реакция към последния възприет образ и поради опасения за нивото на достоверност на данните. В контекста на първата сесия от проекта обаче, не би следвало да има никакво притеснение, защото, ако се сещате, аналогията с лотоса се появи още там. Тази метафора в контекста на абстрактното възприемане на черните дупки чрез свръхсетивно възприятие, може да се интерпретира като мост между видимото и невидимото, между съзнателното и подсъзнателното, между светлината и гравитационната „тъмнина“ на черната дупка.

 

Черната дупка в центъра на нашата планета

 

През последните десетина години се появиха хипотези, според които в самия център на Земята може да съществува структура, подобна на черна дупка. Тази идея поставя под въпрос традиционното разбиране за вътрешността на планетата и предполага, че ядрото е изключително сложна и екзотична форма на материя, а не просто топка разтопено желязо. В някои по-спекулативни модели, тази структура не е от космически произход, а може да е биологично базирана – т.нар. ДНК черна брана, изградена от свръхкомпактна биологична материя, която играе ключова роля в енергийната и информационна динамика на Земята.²¹

Според бившата научна сътрудничка на НАСА Луиз Риофрио именно такава черна дупка в центъра на Земята би могла да обясни аномалиите, свързани с температурите и гравитационните свойства. Тя е и източникът на магнитното поле на планетата, което ни предпазва от излъчването на космоса. Луиз Риофрио хипотезира, че черната дупка е причина и за тектоничната активност на Земята, тъй като генерира вътрешната топлина на Земята, която от своя страна причинява вулкани и земетресения.

Според нея преди милиарди години Земята би се образувала около тази малка черна дупка, точно както се образува перла около песъчинка. И наистина размерът на черната дупка на теория не би бил по-голям от песъчинка, но огромното ѝ тегло ще е равно на това на Луната или около 73 420 000 000 000 000 000 000 килограма (73,42 секстилиона килограма).

 

Съвременните геофизични и астрофизични данни действително разкриват редица необяснени аномалии, свързани с вътрешността на Земята – изключително високата температура на „ядрото“, нестабилностите в магнитното поле и гравитационни флуктуации, които не се вписват напълно в класическите модели.

Вдъхновени от тези наблюдения, както и от смелите хипотези на учените за възможното съществуване на черна дупка в центъра на планетата, в края на 2023 г. предприехме изследване чрез метода на дистанционното наблюдение, който комбинира интуитивно възприятие и фокусирана когнитивна връзка с недостъпната физически информация.

Разбира се, подходът ни и тук беше строго неутрален, съгласно всички правила на метода. Ние не направихме предположение какво има в центъра и не задавахме отговори. Заданието, по което работехме, беше:

Planet Earth/ Inner precise geometrical center/ Present time²²

Темпоралната добавка в края на работното задание отчита възможностите, които предоставя времето за мащабни и непредсказуеми промени. Или иначе казано, искахме да сме сигурни, че наблюдаваме Земята сега, а не във времеви отрязък при нейното първоначално формиране или в края на нейното съществуване например.

По тази цел се наблюдава силна корелация между данните в сесиите на всички вюъри. В търсене на ново разбиране за същността на Земното ядро и неговата евентуална роля като информационен и енергиен възел в глобалната биосфера, вюърите детектират специфични завихряния, идея за двойственост, тунелни структури, и някакъв вид изначалност, мрежовидни аспекти и придвижване на материя.

 

Вюърът наблюдава механизъм със силно засмукващ ефект, около който се завихря всичко останало. Той дава и следните детайли:

Има някак двойна структура – две завихряния едно до друго или едно в друго. Природата му е магнетична и е изключително мощен и силен. Намира се в „центъра на събитията“ и е първи по ред, първороден, стар. Свързва се с „частица от Големия взрив“ или дори „това, което е било преди Големия взрив“. Усеща се някаква празнота, нещо, асоциирано с „вятър и мъгла“.

Още тук забелязваме силно изявена връзка с данните по първоначалното задание, имащо за цел да изследва черните дупки като обекти в общ план. Припомняме, че там вюърите откриха много специфичен детайл, а именно, че „вътре в черната дупка има втора черна дупка“. На практика това е базовата структура на черните дупки – с два хоризонта на събитията – потвърдено и от официалната научна информация.

В тази фаза на проекта, касаеща центъра на Земята, отново имаме детектирана същата двойна завихрена структура, което ни насочва за необичайната природа на обекта, стоящ на 6 371 км²³ под краката ни.

Тези сферични и завихрени архетипи откриваме и в още няколко сесии на други вюъри, един от които пише:

Основният аспект е със сферична форма, състоящ се в сърцевината си от два симетрични кръгови обекта. Обектът се върти някак около себе си и е определен като двигател. Има асоциация със земната ос. Обектите са свързани с концепции за Древната Земя, за изначалие и съхраняване на вечността.

Идеята за земна ос на въртене наблюдаваме при трети и четвърти вюър:

 

Макар през годините да сме работили безброй проекти и да сме ставали свидетели на подобни зашеметяващи съвпадения в независимата работа по дадена цел на двама или повече вюъри, всеки път оставаме безмълвни пред такава безапелационна категоричност. Особено когато става дума за работа по енигматични цели, тези моменти сякаш придобиват още по-дълбок и мистериозен смисъл. Едва ли ще се намерят думи, които да опишат вълнението, което изпитваме, когато видим всички тези данни, които не просто си приличат, а на практика напълно се припокриват. Този синхрон е вдъхновяващ и защото вюърите работят напълно независимо един от друг, на различни места и по различно време. 🙂

Забележете приликата и във визуалната презентация на вюъра от фиг. 25 и този от фиг. 26. И в двете скици имаме сферичен обект, като първият вюър я изобразява като топка с повърхност от квадратни елементи, наподобяващи мрежа, а вторият я асоциира с „диско топка, изтъкана от стъкълца/огледала“. Това сходство е много специфично и категорично насочва, че наблюдаваният обект притежава подобна характеристика с почти 100%-ова сигурност.

Всъщност мрежова или решетъчна структура се наблюдава при четирима от участниците. Тя е описана като енергийна структура или защитно поле, което първият вюър вижда като топка от „ограждаща мрежа“, съставена от особена материя – земна и неземна. Вторият вюър говори за тъкан, платно, решетка, които се свиват, деформират и променят, което подсказва гъвкавост и динамичност на обекта. Трети вюър вижда тунелна, гофрирана структура, съставена от взаимно допиращи се метални плочи – отново идея за структурна мрежа, създадена за определена функция. Общото между всички е усещането за интелигентно проектирана система от взаимосвързани елементи, която може да служи като механизъм за задържане, филтрация, защита или трансформация.

 

В много описания по тази фаза от проекта присъстват и антонимни двойки като живот-смърт, тежък-лек, огромно-миниатюрно и др. Общото внушение е за двойствена природа на изследвания обект или процес, която е едновременно разрушителна и съзидателна, вътрешна и външна, активна и пасивна – съставена от два противоположни, но съвместно съществуващи елемента, които са част от цялостната философска концепция за симетрия и противоположности. Парадоксално тук различията сякаш подчертават хармонията и двете крайности изграждат едно цяло.

В сесиите присъства многократно и идеята за първичност и древност. Обобщено, в няколко от сесиите се преплитат образи и концепции за нещо изначално, предхождащо познатата реалност, за древни цивилизации и технологии, които са неразривно свързани със създаването, поддържането или разбирането на самата структура на Вселената. Това „първично“ се явява едновременно източник и ядро, около което всичко се гради – и материално, и смислово. Ето някои от използваните от различните вюъри описателни изрази:

- абсолютната нула, абсолютното движение, „нищото, от което се ражда всичко“, „молекула на живота“, „тайната на тъмната материя“;

- „създадено в началото на времето“, „около него се гради всичко“; „изначалие“ и „съхраняване на вечността“.

Много любопитен момент в сесиите по тази фаза от проекта е присъствието на идеята за древна технологична машина, която всички тези обекти формират. В допълнение, в описанията на трима от участниците се среща силен акцент върху изкуствен механизъм, който е централен и активен елемент в сцената. Той е изкуствено създаден, високотехнологичен и функционално важен – като генератор, трансмитер или контролен център, който играе роля в задвижването или трансформацията на процеси в сцената. Вюърите имат общо усещане за интелигентно проектирана система от взаимосвързани елементи, която може да служи като механизъм за задържане, филтрация, защита или трансформация.

Този аспект отваря широко вратата към концепции за устройството и предназначението на планетата ни, които са твърде далеч от конвенционалните схващания. Коментарите по тях биха ни отвели далеч от централната ни тема и поради това няма да засягаме в този материал.

Като финален щрих към тази фаза от проекта, представяме и по-детайлна скица (Фиг. 28) на едно от завихрянията, детектирано в центъра на планетата. Вербалните данни на вюъра насочват към космогоничен процес – раждането на материя от нищото, в която е заложено усещане за първичност, енергия и разгръщане. Вюърът разказва:

Графично в центъра е поставено нищото, празното пространство, около което се детектира някаква критична точка – започва „първа линия на нагъване“, след което се формира натрупване. Натрупването дава все по-силна концентрация на материята и избутва навън във всички посоки центробежно. Така въртенето на нищото поражда натрупване, което създава материята (буквално от нищото). На практика тя се създава отвътре навън.

Същият процес е описан и от друг вюър, при когото масивни изкуствени обекти в пространството се свързват с идеи за „обемно запалване“, сякаш събуждат и задвижват материята. Те генерират и поддържат състояние на сгъстяване, в което веществото се уплътнява и концентрира, носейки усещане за колосален мащаб и за древна технология, овладяла самите основи на материалното. И при двамата вюъри натрупването и концентрацията на материята не са случайни явления, а прецизни, контролирани процеси – сякаш някой или нещо дирижира самото сътворение.

Разгръща се и удивително съгласуван образ на процеса, създаващ материята. Първият вюър докладва за аспект, репрезентиращ енергетично светкавично движение и пренасяне на материя, която първо се сгъстява и компресира, а след това се изтласква. Вторият говори за натрупване на материя, което ѝ придава все по-силна концентрация и центробежно я избутва навън във всички посоки. Имаме общо съгласие, че въртенето на Нищото поражда натрупване, което създава материята, буквално от нищото.

Както и първата фаза на проекта, така и тук се появява идеята за пренасяне през пространство и време. Вюърите говорят за „енергийните плитки“ – фино изтъкани, технологично създадени структури, способни да преминават през пространството и времето, като портали, които пренасят и свързват. Те стабилизират енергийната матрица, изместват пространството и пропускат потоци – материални или нематериални – към други нива на съществуване. Идеята се пресъздава като масивна тунелна структура, изкуствено създадена и асоциирана с пътуване във времето. Преходът не е случаен или хаотичен – той е целенасочен, управляван и зависим от определени елементи, които трябва да си взаимодействат. Основният обект при всеки от тях разчита на допълнителна структура, която да му отвори прохода, и когато тези две части се свържат, пред погледа се разгръща път – канал, който надмогва границите на пространството и времето. Описанията са на практика идентични с тези по задание „Black Hole“.

Освен в алтернативни научни хипотези, идеята за черна дупка в центъра на Земята се появява и в литература с по-езотеричен характер, предлагаща радикално ново тълкуване на структурата на Земята. В по-рано споменатата книга Inside the Earth: The Second Tunnel, румънският автор Раду Чинамар споделя следната концепция за вътрешността на планетата:

 

Твърдението е, че в ядрото на Земята има енергийна аномалия, която прилича на миниатюрна черна дупка или портал. Тя не е разрушителна, а по-скоро служи като енергиен и информационен канал, свързващ Земята с други измерения или космически точки. Тази „вътрешна сингулярност“ поддържа вибрационния баланс на планетата и влияе както на физическите процеси, така и на съзнанието на живите същества. Този тайнствен енергиен център в самото сърце на Земята свързва нашия свят с други измерения и на практика поставя под въпрос всичко, което смятаме за възможно. Авторът разказва и за достъпа до вътрешността на планетата чрез сложна мрежа от древни тунели и технологични портали, както и много интересни подробности за подземните градове, за които можете да прочетете в книгата. Очакваме издаването ѝ на български език в началото на 2026 г. и ще добавим връзка към нея в бележка под линия тук.

 

Произходът на водата на планетата Земя

 

Науката все още няма напълно единодушен отговор относно произхода на земната вода, но основните хипотези са няколко.

Една от най-дълго и подробно обсъжданите идеи е, че водата е донесена на Земята от обекти отвън Слънчева система – ледени комети и водоносни астероиди, тъй като анализът на съотношението на изотопите на водорода в някои от тях показва прилика с това в океанската вода. Много комети обаче имат различно изотопно съотношение от земната вода и това ограничава ролята им като основен източник.

Друга теория твърди, че водата е присъствала в първичния материал, от който се е образувала Земята. По време на акрецията и охлаждането, част от тази вода е била заключена в минерали. По-късно е „освободена“ чрез вулканична активност и дегазация, образувайки океаните и атмосферата. Такава вода би била вътрешна, а не внесена отвън.

Най-приета днес е комбинираната теория, която допуска, че водата на Земята е с хибриден произход – значителна част е била първично вградена в протопланетарния материал²⁴ (особено от карбонатни хондрити), а друга по-малка част е донесена допълнително от комети и астероиди преди около 4.1 до 3.8 милиарда години в предполагаем период, когато вътрешните планети (включително Земята, Луната и Марс) са били масивно бомбардирани от астероиди и комети.

През 2014 г. научните среди оповестиха, че огромна част от водата на планетата ни се намира дълбоко под повърхността в шуплест скален слой, който учените открили между 410 и 660 км под повърхността на Земята. Водата там не е в течно или газообразно състояние, а е „скрита“ в син минерал, наречен рингудит. Този минерал понася частица вода (около 1% от теглото си), но тъй като обемът му е гигантски, количеството вода е еквивалентно на три пъти повече от всички повърхностни океани на Земята.

Същевременно, в по-горе споменатата книга Inside the Earth: The Second Tunnel авторът изказва интересна теза, според която на около 2000 км под повърхността съществува огромен океан от вода, служещ като разделителна линия между физическия свят и по-финия етерен план. Авторът изгражда историята си именно върху това, че навлизайки във вътрешността на планетата се преминава постепенно от материалната равнина в етерната. Относно водата както в океаните на повърхността, така и тази в т.нар. вътрешен океан, авторът директно заявява, че основната част от нея идва от черната дупка в центъра на Земята и много малка част от комети и астероиди. Още в ранните етапи на формиране на планетата, водата е била изтласквана от тази черна дупка в космическото пространство като лед, а след като постепенно се е формирала кора около черната дупка – чрез пролуки в нея продължават да се захранват океаните и моретата до днес.

Имайки тези две тези предвид, се надявахме RV изследването да ни подскаже кой действително е източникът на водата на Земята. Сесиите по това сечение на проекта проведохме през януари 2024 година. При наблюдението на целта повечето вюъри описаха изключително мощен централен енергиен сферичен обект. Този обект е представен като „сърце“, „магичен механизъм на сътворение“, „звезда“, или дори „пиезоелектрична машина“.

Вербалните данни описват централния обект като машина или по-скоро „сърцето на машината“ и „това, което оживява всичко друго“. Обектът е всмукващ, но и изхвърлящ, той взема, но и дава. Събира истории/идеи/концепции, изхвърля живот/материя. Поглъща всичко нематериално, превръща го в структурна основна единица. Раздробява до 1 и 0. Той е тежък, огромен, мащабен, разлят.

Фиг. 31 представя фрагмент от S6 детайлна рисунка на същия обект, в която целта е скицирана при фронтален и страничен поглед. При първия (горе на фигурата) се наблюдава част от повърхността на обекта, която е дефинирана от вюъра като тъмна вода/море, набраздена от леки вълнички. Възниква асоциация с черно огледало и усещане за изключителна дълбочина. Навътре се долавя силна енергия и силно всмукване, оттам нищо не се връща. При втория поглед целта е очертана странично. Формата е заоблена (като част от топка), а границите с околното пространство не могат да бъдат определени точно, тъй като обектът се разлива в него и няма ясни очертания.

Дотук описанията напълно съответстват на данните от първата и четвърта част от проекта с тематичното търсене „Black Hole“. Във фиг. 24 може да се види, че вюърът директно прави асоциация с „черно огледало“ и записва:
„прилича ми на море с набраздена от вълнички повърхност“. Тази „картина“ се допълва от данните на друг вюър, който казва:

Обектът сам по себе си представлява спираловидно завихряне. Възприема се като светкавица и минивзрив. Има прозрачна бариера-екран, която функционира като портал. Имам усещането, че се състои от завихрени пясъчни частици, които искрят в цветовете на дъгата. В центъра се оформя геометрична структура хексагон, в който е вписан триъгълник.

В сесиите се детектира процес на разделяне и излъчване: един от вюърите вижда плазмена топка, която се разкъсва на две и тръгва в различни посоки (север–юг), а друг описва енергийна сфера, която едновременно всмуква и излъчва – от центъра се излъчват вълни, които дават живот и материя. Това навежда на идеята, че водата (или енергията, от която възниква) идва от процес на вътрешно „раждане“ и излъчване.

Интересна подробност от работата по това задание от проекта са данните на начинаещ вюър, на когото възложихме да направи сляпа RV сесия с изцяло тренировъчна цел. Данните му са повече от показателни: „Аспект [А] представлява нещо естествено и старо – вода, язовир, езеро. Характеризира се като влажно и мокро със син, зелен, светъл цвят, свеж мирис и сладък вкус. Студено и тихо. Намира се вътре в аспект [В] и над аспект [Х]. Плитко, продълговато, овално и голямо е“. Често се случва вюъри в начално ниво на обучение (а понякога дори и опитните) да се отклонят от определената цел, за да разгледат „нещо по-интересно“ според техния подсъзнателен ум. Така и в този случай вюърът разглежда подземния океан, вместо неговия източник. Въпреки това, тази девиация в резултата от RV сесията също е много полезна в конкретния случай, защото играе ролята на още едно независимо потвърждение за наличието на въпросния подземен океан.

Второто направление, което се откроява в данните по тази фаза на проекта, се отнася до наличието на технологичен изкуствен елемент. Това е огромна изненада, но имайки предвид, че науката днес е достигнала едва на 12 км дълбочина, то в недрата на Земята би могло да се крие всичко. И ако на някого това твърдение му се струва прекалено смело, може да провери колко често са се сменяли научните парадигми за устройството на света в историята. На този етап би било твърде незряло да мислим, че познаваме напълно местата, до които нямаме никакъв директен достъп само защото несъвършените ни уреди са отчели някакви данни, които в повечето случаи сме склонни да тълкуваме едностранчиво и в корелация с възприетата научна догма.

Технологично създадената инфраструктура, свързана с източника на земната вода, е дефинирана като колосално древно съоръжение с енергийна и технологична функция, способно да въздейства върху планетарни процеси, включително генериране на условия за вода и живот. Формата му е пирамидална, а работата му се подпомага от кристални структури. Механизмът на действие включва използване на пиезоелектрични и вибрационни процеси, при които енергията се преобразува в материя, включително вода. Конструирано е да работи в агресивна среда (от гледна точка на заобикаляща околно природна среда) и са доловени много силни перцепции за тъмнина и изключителен студ. Разположението му в момента е в контакт с вода или в подземни/подводни области. Функцията му е на енергиен генератор, но и устройство за „изкуствено създаване на живот“, подсказващо, че водата може да е била целенасочено произведена или стабилизирана на Земята. Добити са данни, че съоръжението не е изградено на Земята – то е било донесено от друга цивилизация.

Данните на вюърите независимо сочат към идеята, че източникът на водата (или поне ключов механизъм за нейната поява и стабилизиране) е свързан с изкуствени, технологични конструкции – пирамиди, кристали, устройства, работещи с енергия и вибрации. Това предполага сценарий, в който водата не е само естествено формирана, а е била подкрепена или директно създадена чрез намеса на висша цивилизация.

Обобщено можем да посочим, че данните от различните вюъри по това сечение на проекта се припокриват в няколко основни мотива – наличието на централен енергиен обект в сърцевината на планетата, който действа като сърце или двигател; процес на разделяне, триене и излъчване, чрез който енергията се преобразува в материя; проявление на вода като естествен резултат от този механизъм; и присъствие на изкуствени, технологични структури – пирамиди, кристали и съоръжения, които сякаш насочват или стабилизират процеса. Общата картина подсказва теория, че водата на Земята не е дошла единствено отвън, а е „родена“ от вътрешен енергиен център на планетата, при който вибрации и мощни трансформации са генерирали условия за образуване на водни маси. Възможно е този естествен процес да е бил усилен или подпомогнат от напреднала технология, което превръща водата в продукт едновременно на космическа динамика и целенасочена намеса.

Интересно е да отбележим, че в последните години науката все повече разпознава черните дупки като източник на редица важни елементи. Дори наскоро в научна статия, публикувана в Monthly Notices of the Royal Astronomical Society, се изказва хипотезата, че тежки елементи като злато и уран вероятно се образуват в акреционните дискове около черните дупки. Международен екип, ръководен от немски учени, използва компютърни симулации, за да изследва тези процеси. Обикновено се смята, че такива елементи се създават при сблъсъци на неутронни звезди или черни дупки чрез бърз процес на улавяне на неутрони (r-процес). Изследването показва, че акреционните дискове, съставени от газ и прах около черни дупки, с маса между 0,01 и 0,1 слънчеви маси, създават условия с високо съдържание на неутрони. Това позволява протоните да улавят електрони, образувайки неутрони и освобождавайки неутрино, което подпомага r-процеса за създаване на тежки елементи. Бъдещите наблюдения с нови ускорители на частици като FAIR ще помогнат за потвърждаване на тези хипотези.

 

Всяка тъмнина крие искрата на ново начало

 

От гледна точка на науката черните дупки са строго дефинирани астрофизични обекти, подчинени на законите на гравитацията и квантовата механика. Те са лаборатории на крайностите, където материята и времето се държат по непонятни за нас начини. В същото време обаче научните открития – като гравитационните вълни или ефекта на „огледалното“ отражение²⁵ – понякога звучат толкова невероятно, че границата между мистичното и научното сякаш се размива.

Черните дупки са суперзвездите на комическите явления и през годините от тях са били вдъхновени не само учените, но и много други изследователи на непознатото. Макар техните методи да не се вписват в рамките на научното статукво и ракурсът им на навлизане в темата да е напълно различен, данните им са не по-малко важни и интересни. Защото, както споменахме в началото, прозренията не винаги се раждат от строги уравнения – най-дълбоките от тях идват по друг, много по-фин начин.

Един от малко познатите автори в езотеричните среди, който описва отделянето на първите съзнателни единици от първичното Нищо и пътешествието им до нашата реалност, споделя, че сме преминали през поредица от вселени и прилежащите към тях импланти, като при някои преминавания входът е бил през черна дупка. Често те са използвани именно като места за изграждането на „затворнически вселени“, където съзнанията биват пленявани. Така черните дупки действат като входове към „по-нисши вселени“ или слоеве на съществуване. Душите (или хората) биват „хвърляни“ там, но могат временно да се връщат. Идеята за затворническа вселена, изградена в рамките на черна дупка, прави много ясен паралел с нашумялата напоследък научна хипотеза, че вселената ни може би се намира точно в такъв тип обект.

В други случаи цяла вселена е била сривана в черна дупка. Тези „черни дупки“ не са същите като физическите, познати на науката, а средство за контрол над съзнанието и цикли на прераждане. Авторът прави връзка с филми като The Black Hole от 1979 г., който препраща именно към тези сценарии. Според него тези специфични обекти са мощен инструмент в структурата и на нашата текуща вселена, и се използват от развитите цивилизации за покриване на огромните им енергийни нужди.

В други езотерични източници черните дупки се представят като „врати“ за душите – при смърт или при шаманско/астрално пътуване. Свързват се с концепцията за „черното слънце“ – невидимия център на Вселената, началото и причината на цялото съществуване.

Изобщо тези обекти винаги играят ролята на някакъв тип портал – вход към други измерения, паралелни вселени или сфери на съществуване. В окултните системи те често се тълкуват като символ на разпадане, трансформация и регенерация. Подобно на алхимичната nigredo (черната фаза), черната дупка е място, където формите се разпадат, за да се роди ново съзнание.

Някои кабалистични и посткабалистични школи свързват черните дупки с Клифот – разрушителните сфери, които поглъщат енергията на Сефирот. Тук те се виждат като „космически бездни“ или центрове на дисбаланс, където енергията се обръща навътре.

В някои окултни трактати черните дупки са част от космически уроборос и се представят като крайна форма на космическия цикъл: вселената се разширява (експанзия), а после бива погълната обратно от черни дупки (свиване) – вечен цикъл на сътворение и унищожение.

Всичко това ни води към извода, че черните дупки имат наистина широк спектър от функции и всяка следва да се разглежда сама по себе си. Някои черни дупки може да действат като космически телепорт към други вселени, а в други да съществуват цели отделни светове. Тези космически бездни са всъщност жива тъкан от символи, цикли и преобразувания.

🌀 🌀 🌀

За нас пътешествието към тези загадъчни и екстремно вълнуващи обекти беше едно от най-запомнящите се RV пътувания изобщо. Методът на дистанционното наблюдение е отличен съюзник в изследването именно на такива „недостъпни хоризонти“, където традиционните средства на изследване достигат своите граници, и ни позволи да погледнем темата от различни ъгли. Възможността да приложим кинетично влизане (S10) в тези обекти бе своеобразно мистично преживяване – интензивно, многопластово и дълбоко лично. Всеки от нас го осмисля в контекста на своята уникална индивидуалност, но общото, което споделяме, е трансформацията: чувството, че сме се докоснали до нещо отвъд времето и пространството. И едно е сигурно – ние ще продължим да прескачаме прага към непознатото и да обогатяваме разбирането си за тези загадъчни стражи на безкрая.

Независимо как гледате на черните дупки, надяваме се този материал да ви е напомнил, че границите на реалността винаги могат да бъдат разширени.